Други статии

След близо пет десетилетия прекъсване – постановление на Министерския съвет от 27 декември 1946 г. за национален празник на България е определен 9 септември, а в списъка на празниците за 1946 и 1947 г. вече не фигурира Деня на народните будители[1] - от 1 ноември 1990 г. е възстановена традицията за ежегодното честване на “празника на празниците” – 1 ноември. В европейската култура отдавна се прави принципно различие между политическото и научното развитие и в съгласие с това разбиране е време да се направи опит за систематизация на Деня на народните будители, т. е. да се посочат и осмислят наличните факти и теории с цел образовано честване на 1 ноември.

 

Можем да се съгласим в солидна степен със становището, че политическите революции “водят началото си от едно нарастващо чувство, често ограничено само до определен кръг от политическата общност, че съществуващите институции са престанали да посрещат адекватно проблемите, наложени от дадена среда, която те отчасти са създали”[2], но политическите събития и последвалите ги процеси в България след 9 септември 1944 г. показват и друга съществена страна от характера на посочения феномен, а именно отказ от националната идея: добре известно е, че здравословна доза национален егоизъм е необходима за всеки народ. “При коренно променените политически реалности в края на 1944 г. националната идея е изместена от тази за братското сътрудничество с балканските народи. Навсякъде, отново главно по линия на просветните учреждения, на 1 ноември са организирани утра, вечеринки, манифестации, беседи. Съобразно с новата вътрешно и външнополитическа ситуация на 26 октомври 1944 г. с окръжно №

 

377 МНП дава указания за провеждането на празника “в духа и светлината на революционната промяна от 9 септември 1944 г.”, “на новото демократично време”. Докладите на директори на училища от цялата страна свидетелстват за стриктното придържане към нареждането делото на възрожденците да се свърже с делото на народните партизани и антифашистката борба, да се пропагандират най-вече техните идеи за балканско споразумение и побратимяване. Наред с портретите на народните будители по време на това последно честване се появяват тези на загинали партизани, наред с “Шуми Марица” звучат партизански песни и стихове на Хр. Смирненски и т. н.”[3]Описаната празнична еклектика скоро е окончателно отстранена: Кодексът на труда от 1951 г. отменя Закона за празниците и неделната почивка, респ. Деня на народните будители.

 

           І. Етимология, синонимия, значение и смисъл на термина “народни будители”

 

1. Етимология

 

Точната етимология на думата “будител” може да бъде изведена от санскритския й корен “буда”, който означава “просветен”, “знаещ” и оттук началото на смисъла – “зрящ” и “буден”.[4]

 

2. Синонимия

 

Синонимията е езиково явление основано върху смисловата близост между думите. Тя представя различни стилистични пластове на езика и постига асоциации, гама от понятия, нови идеи, мисли, различни изразни форми и следователно нейното описание и употреба представя творческо-езикова възможност за изграждане на национален наратив на “празника на празниците”.

 

“Буден” – събуден, интелигентен, любознателен, съзнателен, осъзнал се, бдителен, внимателен, съобразителен, пъргав, жив, нащрек, енергичен, деятелен, бодър, бърз, подвижен, разтропан /разг./[5]

 

3.  Значение

 

“Будя” – гл. несв. 1. Прекъсвам някому съня. 2. Причинявам, предизвиквам. 3. Просвещавам, свестявам.

 

“Будност” – качество или състояние на будност

 

“Будител” – просветен деец през време на Възраждането. Ден на народните будители.[6]

 

4. Смисъл

 

          От написаното по-горе може да се подкрепи формулираната теза, че “честта да се нарекат” народни будители имат “не само просветителите, учителите и учените, но и строителите на държавността и обществения напредък, светителите на рода и Църквата, духовните водачи и далновидните държавници.”[7] Можем да приемем концептуалното ядро на посочената теза с цел изграждане на национален наратив на Деня на народните будители, чиито форми и значения все пак следва да преминат през описание и коментар на спецификата, историята и смислите на празника.

 

            ІІ. Специфика на Деня на народните будители

 

          Необходимо е да посочим и подчертаем, че други “развити и висококултурни народи нямат празници като българските: на Просветата – 24 май, и на Будителите – 1 ноември”[8]. Търсенето на експликацията за съществуването и функционирането на характерната българска специфика свързана с посочените празници би могло да започне от “превратното ни историческо битие. Българите тачат онова, което ги е съхранило и което съставлява първооснова на националната идентичност. Защото от 1321 години съществуване на Дунавска България 649 преминават в условия на чуждо владичество, изличило съзидания, родове, престиж и вековни достояния”.[9]

 

            ІІІ. История на “празника на празниците”

 

          В българската народна памет съществува популярното датиране на Деня на народните будители към края на първото десетилетие на ХХ век и “търсенето на аналогии с местни чествания от подобен характер в Пловдив.”[10] Внимателният прочит и анализ на официалните и неофициалните документи, на множеството статии и мемоари на политици и общественици показва, че споменатото запомняне е исторически /фактически/ невярно, без твърдението да засяга духа и търсенията на живост на въпросната колективна памет.

 

          Денят на народните будители е “замислен и прокаран централно от държавната власт след Първата световна война. А подбудите на създателите му са свързани с последиците от поредния крах на националния идеал, последван от години на мъчителна за обществото политическа и стопанска нестабилност и най-вече деморализация и духовно униние”.[11] В този песимистичен контекст правителството на Ал. Стамболийски, респ. Министерството на народното просвещение /МНП/ констатира, че “духовния “срив” насочва младите българи към “леки и безпътни увлечения, към “забрава” на “главната своя цел – да учи, да работи за своите бъднини”[12]Оттук и възникването на идеята за празника на народните будители като “елемент и продължение” на опита за реформаторска политика на посоченото по-горе правителство.[13]

 

          Посочената политика се опитва да преодолее негативните смисли на контекста в България след Първата световна война чрез “опора” в миналото, в идеите, възторга, съзиданията и “назидателния” пример на личностите, на водачите на българския народ, пренесли и спомогнали да се съхрани в колективната памет на народа борбите за вяра, език и собствен институционален живот /читалища и религиозно-обществени сдружения/, в които ясно се очертава стремежът за политическа свобода и национално-държавен идеал, основан върху християнско-православни морални ценности и проевропейско разбиране за законност и ред. Оттук и началото на опита за културна систематизация: същото е свързано с личността /личностите/, която носи и утвърждава в полето на политическата и обществена публичност “върховните човешки добродетели” и изисква като първи “епизод” от сюжета на националния разказ за 1 ноември “признателността към всички, които са живели, работили и страдали” за националното “политическо и културно преуспяване”.[14] Следва да се подчертае умението да се ценят “великите” и “достойни” синове и оттук да се преосмисли “списъка” с критерии и личности в полето на спорния и тежък за България лидерски проблем, както в посока на остойностяване на политическия избор на водачите в държавата, така и като цяло в институционалния живот на българите.

 

          Уместно е в очертания контекст да се посочат подбудите и последвалите практики в България от началото на 20-те години на ХХ век. С “впечатляващ размах” е организиран на 24 октомври 1920 година юбилей на Иван Вазов – 70 години от рождението му и 50-годишнината от литературната му дейност. Мащабното честване на “идеолога” на нацията е структурноопределящ компонент от възникващата концептуалност на “празника на празниците”. Следват: 50-годишната обществена, книжовна и научна дейност на Стефан Савов Бобчев /8 май 1921 г./; 25-годишнината на Художествената академия в София /1 септември 1921 г./, 30-годишнината от културната и литературна дейност на Цанко Церковски /16 октомври 1921 г./, 25-години от основаването на Варненския археологически музей /11 декември 1921 г./, юбилеи на Елин Пелин, Кръстю Сарафов, Сава Огнянов. Смисъла на направеното е очевиден: необходимо е да се зачете приносът на културно-просветните личности и от национален и регионален мащаб /директори на културни и образователни учреждения, артисти, журналисти и др./ През 1921 г. Ст. Омарчевски внася в Народното събрание законопроект за поставяне бюстовете на заслужили българи в централната алея на Борисовата градина в столицата София.[15] Трябва да отбележим: липсват имената на личности от политическото и религиозно поле на публичния живот на българите. Политическо-икономическия контекст в България след Първата световна война редуцира до културно-просветителска интенционалност духа и смисъла на Деня на народните будители.

 

          През 1922 г. инициативата е продължена от Министерството на народното просвещение. Всенародните празници са организирани със сходен “размах” и с “претенцията” да се превърнат в “дни на общение и единение с духа на прадедите и на миналото.”[16] Особена тържественост получава празника на Просветата 24 май. В контекста на същата програма на празниците от подобен характер разширява обхвата на социалните групи спрямо първоначалните идеи от 1921 г. “Има се предвид не само възпитателното значение за младежта, но и на възрастните, които ще трябва да знаят как се ценят заслугите на нашите първи учители, на които се дължи националната ни култура.”[17]

 

          Официалната държавна документация представя по следния начин легитимирането на коментираната история на празника. С окръжно № 17743 на МНП от 28 юли 1922 г. 1 ноември е определен за “празник на българските будители” – “ден за отдаване на почит към паметта на “големите българи, далечни и близки строители на съвременна България” – на просветните, църковни и революционни дейци на Българското възраждане и освобождение след Паисий и на “големите фигури на политико-обществени и културни дейци след Освобождението. Техните образи трябва да вдъхновяват младежта към народни и културни идеали, да я приобщят към всичко ценно в миналото, да бъдат пример “за бляскаво изпълнен отечествен и национален, културен и граждански дълг.”[18] Прави впечатление не само държавно-правната легитимация на празника, но и широката концептуалност, която вече включва политически и религиозни дейци от националната публичност, както и езиковата употреба “строители на съвременна България”, чиято насоченост отпраща към политическите възгледи на един авторитетен изследовател на събитията и личностите в следосвобожденската епоха на България, а именно Симеон Радев. Неговото разбиране получава интерпретативна пълнота в очертания контекст: въведението на книгата “Строители на съвременна България” представя приемствеността между идеалите на Възраждането и държавно-творческата дейност на “строителите” след 1878 г. Не случайно във времето на тоталитарната власт посоченото Въведение беше инкриминирано.

 

          След като Деня на народните будители е учреден по идея и практика от Министерството на народното просвещение той е законодателно обявен за официален и общонароден. По предложение на Ст. Омарчевски на 31 октомври 1922 г. е обнародвано постановление на МС /утвърдено с Указ № 391 от 22 ноември с. г./ за обявяване на 1 ноември “за народен празник на заслужилите българи”. В “съпровождащия доклад при внасянето му в Народното събрание за одобрение министърът на народното просвещение предлага този ден да се въздигне “в един постоянен национален празник в памет на всички труженици за българското национално и просветно-културно възмогване и преуспяване, на всички дейци, които са допринесли за възродяването на българското племе и са го напътвали с делата си и творенията си към национален и културен подем”[19]

 

          Предложението е обсъдено в Народното събрание на 29 ноември 1922 г. Взетото решение на 13 декември с. г. ХІХ ОНС определя гласуването и приемането на трето четене Закон за допълнение закона за празниците и неделната почивка. Законът е утвърден с Указ № 32 от 3 фувруари 1923 г. и публикуван в ДВ, бр. 267, 28 февруари 1923 г. Посочените нормативни документи обявяват 1 ноември за официален народен празник в чест и памет на “заслужилите българи”.[20]

 

          ІV. Философия и методология на Деня на народните будители

 

          Сравнително точно може да бъде установена философията на 1 ноември в контекста на споменатото по-горе Въведение към “Строители на съвременна България” от Симеон Радев. Авторът извежда приемствеността на третата българска държава от Възраждането и изрично подчертава неговия просветителски характер: епохата на Възраждането е онази, в която “трябва да търсим добродетелите на духа и на волята, чрез които българският народ възмогна над трудностите на една млада държава и над рисковете на една бурна история”[21] Политическата концепция на Симеон Радев има пряко отношение към духа и смисъла на 1 ноември, доколкото авторът подчертава другите два възлови компонента на българското възраждане национализма и демократическото чувство, без да вижда практически и теоретични противоречия между тях.[22]

 

          Оттук по-разбираеми стават възгледите на С. Бобчев за Деня на народните будители, оценявани от други автори като крайни.[23] Според известния публицист деня трябва да се свързва само с най-известните дейци на Възраждането. Като посочва чешките влияния върху празника, той обосновава възгледите си върху периодизацията на новата българска литература направена от Боян Пенев, за да означи началото на редицата възрожденски личности с името на Паисий Хилендарски, след което я финализира с това на Г. С. Раковски.[24] При все по-нюансираните становища по въпроса, публикувани до 9 септември 1944 г, народните будители в тяхната личностно-именна измеримост не получават ясен отговор “кои са точно те”, включително и в първото десетилетие след 1989 г.[25]

 

          В началото на ХХІ век се появи концепция, която се опитва да внесе яснота по последния обсъждан въпрос и да преодолее противоречията в неговата история. Философията на същата се съдържа в следните думи: “Забелязали сме, че други народи, които нямат нашите битийно-исторически проблеми, изживяват по-фриволно миналото си. Освен великите синове на нацията, те  приемат и подлеците, предателите и малодуштите като неделима час от народа си. Това у нас не се прави. Мълчание обгръща недостойните за сметка на шумната патетика спрямо заслужилите. Повечето от бележитите ни сънародници са белязани от знаците на съвършенство и надвременност, което ги превръща в икони на националното почитание. А всички те са били живи и грешни хора, дори и светците. Затова сме се опитали да представим будителите в техните реални измерения, без да се интересуваме от злобата на деня, за която често пъти нищо и не знаем.”[26]

 

          Въпросната концепця представя отговора на въпроса “кои са те” по следния ценностен и именен начин:

 

1. Светци на българския род

 

          Св. Кирил и Методий; Св. Княз Борис Първи; Св. Климент Охридски; Черноризец Храбър; Св. Наум Преславски и Охридски; Константин Преславски; Йоан Екзарх; Цар Симеон; Презвитер Козма; Св. Йоан Рилски; Йоан Кукузел Ангелогласния; Св. Патриарх Евтимий Търновски; Григорий Цамблак; Митрополит Киприан; Константин Костенечки; Владислав Граматик; Петър Парчевич; Пимен Зографски /Софийски/; Поп Пейо; Христофор Жефарович; Йосиф Брадати.

 

2. Будители на нацията:

 

          Паисий Хилендарски; Софроний Врачански; Неофит Рилски; Петър Берон; Васил Априлов; Неофит Бозвели; Райно Попович; Иван Селимински; Иларион Макариополски; Найден Геров; Братя Миладинови; Васил Друмев; Сава Доброплодни; Нешо Бончев; Петко Р. Славейков; Иван Богоров; Константин Фотинов; Йордан Хаджиконстантинов – Джинот; Христо Г. Данов; Райко Жинзифов; Захари Зограф; Добри Войников; Добри Чинтулов; Братя Евлоги и Христо Георгиеви; Никола Иванов Фичев /Колю Фичето/; Георги Стойков Раковски; Любен Каравелов; Васил Левски; Христо Ботев; Стефан Стамболов; Георги Бенковски; Бачо Киро; Матей Преображенски – Миткалото; Григор Пърличев; Баба Тонка; Баба Неделя; Антим І.

 

4. Творци и строители на нова България

 

Екзарх Йосиф; Марин Дринов; Захари Стоянов; Иван Вазов; Иван Шишманов; Константин Иречек; Иван Попов; Александър Теодоров-Балан; Васил Николов Златарски; Антон Страшимиров; Алеко Константинов.

 

Разбира се, можем да имаме основателни несъгласия спрямо някои от посочените личности. Но все пак, мисля, че концепцията може да се превърне в солидна база за образовано осмисляне на Деня на народните будители и неговите конкретно именни измерения в българската култура.

 

 

 

Бележки:

 

[1] М. Тодоракова. Денят на народните будители. Известия на Държавните архиви, 79, 2000/2001, с. 100

[2] Т. Кун. Структура на научните революции. С, 1996, с. 109

[3] М. Тодоракова. Цит. съч., с. 99

[4] М. Семов, Г. Бакалов, Д. Дойнов. Будители народни. П., 2002, с. 7

[5] Л. Нанов. Български синонимен речник. С, 1972, с. 41

[6] Български тълковен речник, С, 1976, с. 68

[7] М. Семов, ...Цит. съч. , с. 7

[8] Пак там, с. 7

[9] Пак там, с. 7

[10] М. Тодоракова. Цит. съч., с. 92

[11] Пак там, с. 92

[12] Вж. Отчен на министъра на народното просвещение. Ст. Омарчевски за дейността на Министерството от 20 май 1920 год. до 1 юли 1922 год. С., 1922

[13] М. Тодоракова. Цит. съч. С. 93

[14] Вж. Прослава на Иван Вазов. Сборник за тържествата и честванията на народния ни поет по случай 50 години от неговата книжовна дейност, с, 1922

[15] М. Тодоракова. Цит. съч., С. 93

[16] Пак там, с. 93

[17] Пак там, с. 94

[18] Пак там, с. 96-97

[19] Пак там, с. 97

[20] Пак там, с. 97

[21] С. Радев. Строителите на съвременна България. С, 1990, т. І, с. 23

[22] Пак там, с. 24

[23] М. Тодоракова. Цит. съч., с. 100

[24] Пак там, с. 100-101. Вж. В. “Мир”, бр. 10885, 1936 г. и бр. 9394, 31 окт. 1931.

[25] Пак там, с. 100-102

[26] М. Семов.... Цит. съч., с. 8

 

Всички права запазени 2008 - 2017 г.

Начало

Новини

Статии

Книги

За автора

В медиите

Контакти