По следите на изгубените лидери

Напоследък десните партии в България заговориха вкупом за консерватизъм. Какво по-подходящо политическо време от предстоящата предизборна кампания за 44 ОНС да задълбочим – разбира се, доколкото жанрът „статия“ позволява – дискусията по темата, за да повишим политическата култура на българските граждани, но и за да отстраним впечатлението за функционална зависимост от процесите в Европа и САЩ, а това означава да се опитаме да проведем ефективен диалог между българския и чуждия опит по въпроса, а така също и за да избегнем презрителния смях на въздесъщия бай Ганю зад ъгъла на миналото, който с виртуозния  си език винаги е готов да отсече: „Либерали и консерватори: все маскари!“

 

Консервативната идеология възниква в края на VІІІ век във Великобритания. Този факт е от съществено значение, защото в продължение на два века /ХVІІ- ХІХ/ Британия е арбитър на отношенията на Великите сили в Европа /виж Х. Кисинджър. Дипломацията/, които – с изключение на Франция – са монархии и с антиреволюционна външна и вътрешна политика. Британия е гарант за баланса на силите между водещите държави в Европа, което означава, че нито една от тях не трябва да доминира над другите. Консенсусът е последица от опасната комбинация от политическата концепция на кардинал Ришельо „rezon d`etat“ и революционните идеи от 1789 г., която превръща Франция в империя при Наполеон І и това сериозно застрашава баланса в Европа.

 

Баща на консерватизма е проницателният шотландски философ Ед. Бърк, който създава доктрината като алтернатива на Френската революция от 1789 г., защото последната започва с правата на човека и завършва с терор, който поставя под въпрос самото съществуване на френската държава. Той пише от позицията на Славната английска революция от 1688 г., в чиято основа стои обвързаността между традиционните авторитети и правото: два века по-късно М. Фуко, който не може да бъде заподозрян в симпатии към дясното мислене признава, че английската революция е създала юридически дискурс, оформящ критерий за легитимност на политическите и бъдещите режими /виж М. Фуко. Анормалните/; днес американският консерватор поставя правото в основата на съвременния консерватизъм /виж Дж. Кекеш. Против либерализма/, а социалдемократът Ю. Хабермас пледира настойчиво за легитимността на корелацията „морал – право“ /виж Ю. Хабермас. Морал, право, идеология/.

 

Терминът „консерватор“ е с френски произход. Появява се по време на Реставрацията и получава широко разпространение чрез списанието на Шатобриан „Льо Консерватьор“ през 1818 г. Същият е полисемантичен и има бурна история. За да стъпим на нещо здраво предлагам дефиницията на Ф. Бентон: „….консерватизмът е интелектуално /и политическо/ движение на модерната ера, което се ражда заедно с нея, тъй като е насочено срещу нея; консерваторската доктрина е била създадена за защита на традиционния политически и обществен ред на европейските нации…. чистият консерватизъм е традиционализъм“ /Ф. Бентон. Консерватизмът. С., 1992, с. 10/.

 

Кои са основните ценности на консерватизма според Ед. Бърк? На първо място, доктрината е контрареволюционна; тя отхвърля категорично революционния разум, респ. революционната антропология, които твърдят, че е възможно създаването на „нов човек“, защото човекът не е „бял лист“, а приемственост; тук следва да разширим позицията, защото радикалите от Париж взимат наготово схващането за човека като „tabula rasa“ от либерала Дж. Лок, т. е. революционното и либералното откриват неочаквани сходства помежду си и се преплитат; в началото на ХХІ в. Цв. Тодоров доказа, че научният комунизъм и либерализмът имат епистемични, идеологически и емпирически прилики /виж Цв. Тодоров. Интимните неприятели на демокрацията/; на второ място, Бърк защитава традиционните авторитети /семейство, църква, обща и устойчива нравствена история и т. н./; на трето – философът убедено говори, че човекът е „сложно естество“, от което следва, че политическата уредба е също сложна система и всяко нейно опростяване ще завърши с катастрофа: тук няма как да не отбележа, че това разбиране на мислителя е пророческо – комунизмът опрости системата на човешките отношения до „класова борба“ и завърши с грандиозен провал; и четвърто, той прозря, че замяната на Божието слово с високопарен език от предвавилонски тип ще разруши комуникацията между хората. Консерватизмът на Бърк има и силно дискусионни елементи, напр. той критикува демокрацията в полза на аристократизма: руският консерватор Н. Бердяев в това отношение се родее с него, тъй като мисли, че свободата е привилегия на аристократичния дух.

 

В континентална Европа консерватизмът е сходен с този на Ед. Бърк, но не е тъждествен. Тук ще посоча принципното сходство между тях, защото различията изискват друг жанр. Френският консерватор Ж. дьо Местр пише: „Що е конституция? Не представлява ли тя решението на следната задача:

 

Като се вземат предвид населението, нравите, религията, географското положение, политическите отношения, богатствата, добрите и лошите черти на дадена нация, да се намерят законите, които й  подхождат.“/Ф. Бентон. Консерватизмът. С. 41/

 

През същия период Русия е Велика сила. Руската държава е почти теократична, т. е. с богопомазана власт, следователно консервативна. Но това е във външнополитически аспект, а във вътрешен – руският консерватизъм възниква и се развива принципно различно от гореописания, защото живее с предчувствие за революция; неговите най-видни представители /К. Леонтиев, Ф. Достоевски и др./ разбират, че нихилизмът и радикализмът ще се побратимят и вещаят катастрофа за монархическа Русия: при все посочената разлика и тук консерваторите се оказват пророци – през 1917 г. християнска Русия престава да съществува, заменена от атеистичния ленинизъм в името на Маркс, но не по Маркс, както се изразява Н. Бердяев /виж Н. Бердяев. Извори и смисъл на руския комунизъм; и Н. Бердяев. Пътят на Русия/.

 

Как е в България? Българският консерватизъм възниква през Възраждането. Неговите принципи са сходни с европейските, но същевременно и с руските. Той почита традиционните авторитети /християнска религия, свещен език, църква, образование – образованието е Богоугодно дело, а отказът от него – грях, семейство, устойчива нравствена история, труд подчинен на етични принципи и т. н./ В продължение на десетилетия отношенията между посочените институции се развиват и кулминират в автокефална българска църква, благодарение  на което българите са признати в Османската империя като отделен народ. Следва обаче Схизмата: това е първият провал на българския консерватизъм, който освен всичко останало ускорява революционните идеи сред българите.

 

Вторият съществен провал на българския консерватизъм е по време на заседанията на Учредителното събрание в Търново през 1879 г. Става дума за конституционната уредба на българската държава; имам предвид политическия сблъсък между либералите – довчерашни революционери – и консерваторите по фундаменталната тема „еднокамарен или двукамарен парламент“; основни оратори по нея са П. Р. Славейков и Т. Икономов: речта на либерала Славейков поставя началото на демагогията в българската политика според С. Радев /виж Строителите на съвременна България/ и благодарение на нея мнозинството надделява над проницателното слово на консерватора Т. Икономов. Последиците от тази загуба на консерваторите са дълготрайни: последната българска Конституция от 1991 г. е либерална,  а Народното събрание – еднокамарно. Въпросът е изключително сериозен, защото поставя съществената тема за правния волунтаризъм: след 1989 г. едва ли има български закон, който да не е променян десетки пъти, а това ни повече ни по-малко означава, че въпросните закони вече не са кохерентни текстове, от което следва, че не нормата, а интерпретацията е водеща, а това разрушава логиката на съдебния процес.

 

Провалът на консерваторите в Учредителното събрание е така сериозен, че предпоставя следващия. Само две години след приетата за смущаващо кратко време Търновска конституция политическата философия на консерватизма се трансформира в тактически партиен инструмент за постигане на цели, които остават непонятни за някои от участниците в събитията, иначе поставени на предно място. Имам предвид К. Стоилов и Гр. Начевич като водачи на Консервативната партия, които през 1881 г. се заплитат в сложни политически отношения с дълбоки културни и символни последици. Говоря за първия държавен преврат в Третата българска държава – каква зловеща ирония: консерваторите застават начело на дълъг списък с преврати и сякаш формират разрушителна за българската политика традиция, – в който основните субекти са княз Ал. Батенберг, К. Стоилов и Сие и ….Русия. Обявената цел е да се поправи „грешката Икономов“, но това е нонсенс: може ли преврат да постигне трайна, благотворна цел? Освен това, никак не съм сигурен, че К. Стоилов е разбирал разликата между укрепването на монархизма и авторитаризма на Батенберг. Нещо далеч по-важно: помощта на Русия в конкретния случай от една страна е продължение на Руско-Турската война от 1877/78 г., но от друга, води до разширяване на руското влияние, а това вече е пряко свързано с българската идентичност. Удивително е, че точно традиционалистите не разбират същественото значение на темата. Все пак да добавя, че превратът не успява и еднокамарната Търновска конституция е възстановена.

 

К. Стоилов и Гр. Начевич и все по-оредяващите партийни консерватори се появяват още веднъж на политическата сцена. Това става във време на конституционна криза, предизвикана от отказа на Русия да признае легитимността на княз Фердинанд. Ситуацията е драматична и сложна, защото се появява дилемата „Монархия или Република“. Противоречивото управление на Ст. Стамболов – позитивни икономически резултати, но синхронизирани с граждански размирици и идея за дуализъм с Турция – нажежава допълнително българските страсти. Тогава князът назначава консерваторите начело с К. Стоилов да спасяват положението, т. е. да подобрят отношенията с Русия, респ. да стабилизират монархията в България. Целите са постигнати, но в дълбочина темата за влиянието на описаните по-горе отношения върху българската идентичност така и не бива поставяна. Въобще консерваторите не осъзнават последиците от събитията от 1881 г. и 1894 г. и последвалите години: символните  доказателства за последното твърдение се намират в зловещото убийство на Ст. Стамболов и на блестящия и почтен юрист, т. е. консерватор от европейска гледна точка Алеко Константинов.

 

Но това не е краят. Българският консерватизъм се  появява по-късно в неочаквана –  всъщност квази форма. Имам предвид периода 1956 г- -1989 г., когато Т. Живков е несменяем „партиен и държавен ръководител“; конституиран е Държавен съвет, комунистическа алюзия на Втора камара, „Тато“, така народът наричаше Т. Живков, назначава дъщеря си, сина си и зет си на престижни държавни постове; членовете на ЦК на БКП все повече приличат на аристократи – всъщност квази такива, т. е. републиката е номинална, а Монархията – реална. Да припомня: комунизмът е революционна идеология и след 1989 г. той е интерпретиран като единен, фиксиран Впечатляващо е, че описаното по-горе не е обект на изследване: без никакво съмнение темата засяга дълбоко колективното българско съзнание и издава надисторични насоки.

 

Ако днешният български консерватизъм иска да постигне автентичност следва да замени перспективата на историята си с такава на промяната (виж Р. Низбет. Социална промяна и история). И още: 1. да постави темата за двукамарен парламент, респ. ново ВНС и в този контекст съдебната реформа; 2. образованието да стане от държавно в духовно и етично задължение; 3. да инициира диалог между религиите в България с цел консолидиране на обществения морал; и 4. да препотвърди демократичната политическа система в България, респ. европейският  й  път. И специално: консерватизмът цени високо културата,защото тя съхранява и обсъжда екзистенциалното.

 

Други статии

Всички права запазени 2008 - 2017 г.

Начало

Новини

Статии

Книги

За автора

В медиите

Контакти