Други статии

Сигурен съм, че мнозинството от българските граждани, когато чуят името Шехеразада знаят за какво става дума: “в продължение на цели две години и девет месеца тя разказва  различна история на своя господар, без да й отсекат главата” В книгата си  “Връща ли се часовникът назад” У. Еко определя  разказваческата техника на Шехеразада като разширителна и посочва единствената алтернатива на същата – веднага да се изпълни заканата, т. е. да отрежат главата на иновативната авторка. В книгата си “Поетика на прозата” Цв. Тодоров обяснява случая Шехеразада през символа – в смисъл на реалност, която надхвърля себе си – и извежда значимостта на “хората – разкази”. Той пише: “Празната страница е отровна. Книгата, която не разказва никаква история, убива. Отсъствието на разказ означава смърт... Несъвършеният разказ също е равнозначен на смърт.” Да обобщим: разширителната наративна техника на Шехеразада създава различни разкази не само за да запази главата си, но и за да съхрани и развие за вечни времена Творението, творбата, откритието, защото обратното е равносилно на смърт не само за нея, но и за обществото. Различният и вечен разказ е мъдро просветление на духа, което възвеличава надмогването на смъртта в името на творението и увлича хората в осъществяването на талантите им и движи обществото напред като оставя  личната и социална апатия на “бунището на миналото”: да добавя важно уточнение  - между общност и общество има съществена разлика: първата е ирационална, останала близо до природата, а второто – духовно, ценностно, морално, рационално и наративно.

            Каква е връзката между историята на Шехеразада и досиетата на ДС? Публикуването на документите от архива на ДС създаде възможност на сътрудниците на посочената институция да оформят българската Шехеразада: в продължение на цели двадесет и две години при всяко отваряне на досиетата документално посочените лица започват да разказват три, едни и същи, истории, т. е. разказите се повтарят, а броят на лицата на сътрудниците на ДС постоянно се увеличава:  речникът е беден, а списъкът – богат, както би казал Р. Рорти в комбинация със З. Стоянов. Става дума за несъвършени разкази, както ще се убедим по-долу, които отгоре на всичко се повтарят. Нещо повече: главите на разказвачите са запазени -  става дума за метафора, успокойте се -, телата им често се преместват нагоре по стълбата на властта на Хр. Смирненски, а дори и да не стане, запазват предишните си политически и служебни места. В тази ситуация Платон с неговата властова теория за запазените места би се възхитил от прозренията си, разбира се, и от следовниците си. Политико-служебната кулминация на посочената теория наистина е впечатляваща, а К. Попър, с неговата индивидуалистично-институционална възхвала на демократичното отворено общество горчиво би се разочаровал, но след болката би ни помолил да прочетем внимателно основната му книга: след Платон идва Хегел, т. е. пълна победа на държавата над гражданското, защото въпросната институция, според него, е въплъщение на разума, реда и морала, а после Маркс, т. е. отново комунизъм. Дали повторението е фарсово, както твърди авторът на “Капиталът” или е престъпно, както мисли З. Фройд? Отговорете си сами...

            Разказите на сътрудниците на ДС, вече го казах, са с една и съща философска и морална основа. Винаги се появяват след публикуването на документите от комисията: ако греша, опровергайте ме! Никога преди: година, месец, поне ден преди разкриването. И следва ... повторение до безкрая: всъщност става дума за наративен оксиморон доведен до абсурд. Иначе казано: кръгът изглежда вектор в перспектива, но практически си остава кръг, в който всички – дали има аргументи против? – се въртим, омагьосани и превъртели ... като че ли и безсилни...

            Какво ни казват “авторите” чрез въпросните три разказа: първият, че са защитавали държавата (църквата), вторият – сериозно са помагали за защитата на националната сигурност, и, третият – въпреки силния натиск от ДС не са донасяли, т. е. не са навредили никому. Мисля, че е време да излезем от кръга, т. е. да обясним, разберем, оценим и отхвърлим категорично смисъла, значенията и целите на редуцираната и редуцираща наративна техника и да тръгнем по пътя на таланта, морала и свободата!

            Преди това: съществува в българската публичност теза, която задължително трябва да бъде описана, запомнена и проверена. Става дума за следното: създателите на въпросната позиция пледират да се отворят всички досиета, за да се разбере най-накрая, че ДС е вербувала най-умните хора на България! Впечатляващо наистина: каква убедителна победа на интелекта, ума над морала! Иначе вече изглежда забравен основният комунистически постулат, че икономиката е базата, а правото, ума и морала са надстройка, чиято вторичност няма как да се обвърже с осъзнат избор. Тук ще добавя, че Х. Аренд показа в книгата си “Тоталитаризмът” как по рационален път се стига до насилие. Иначе си заслужава да се провери какви научни, естетически и т. н. открития са направили съответните сътрудници, за да преценим обективно интелектуалната им мощ и, разбира се, да им благодарим за личностното си и социално израстване.

            И така: защитавали държавата. Г. Марков е прав: в книгата си “Задочни репортажи” той твърди, че не познава сред представителите на комунистическата интелигенция в България нито едно лице, което сериозно да е  разбрало теоретичната основа на господстващата идеология или поне да е прочело повече от няколко пасажа от книгите на Маркс, Енгелс и Ленин. Всичко е сведено до цитатничество, продължава авторът, което обаче гарантира главозамайващи политически и служебни кариери, свързани с множество привилегии и откъсване от “народа”, в чието име и светли бъднини иначе се гради най-великия и вечен поради това обществено-политически строй. Според комунистическата идеология държавата е класова институция, основана върху остри и непримирими противоречия между капитала и труда, т. е. политически инструмент в ръцете на алчната капиталистическа класа, която го използва безпощадно, за да граби и поробва работническата класа, после са добавени и селяните,  а законите само нормират нейното господство над бедните, угнетените, но съзидателни по природа, люде. Следователно държавата трябва да се премахне, унищожи: ето защо при комунизма няма място за коментираната институция (и за парите!), а хората ще живеят в “общество”, като братя и ще осъщестяват свободно талантите си. Какво следва от първия разказ: сътрудниците на ДС (“авторите”) фактически са се противопоставяли на монополната идеология, която категорично определя държавата като исторически преходно формирование. Следователно те са препятствали по-бързото осъществяване на комунизма. Иначе казано, на тях дължим дълбоката си болка по непостигнатия земен рай! Тогава те са дисиденти, направо антикомунисти. Не ни остава нищо друго освен да ги наградим с ордени и медали, защо не и с пенсии: традицията в полето на революционерите в това отношение е стабилна. Веднага след 1878 г. хайдути, войводи и революционери започват да я изграждат, а след 1944 г.  комунистическите горои я стабилизираха достатъчно, за да я пренебрегваме с лека ръка. А и Гадамер ни съветва да пазим традициите, често пъти те са метод към истината. Не свършва ли обаче геройството, когато се плати за него, уместно пита Г. Марков в “репортажите”? Между другото, да попитам: изучава ли се в българското средно и висше образование Г. Марков,  специално “Задочни репортажи”? Просто питам.... (За защитата на църквата - не си струва да хабим  думите: при официален държавен атеизъм, според китайски философи теорията на Маркс е сатанинска, коментарът е, както се казва, излишен.)

            Защитавали националната сигурност. Отново срещаме същата идеологическа некомпетентност. Как може да защитаваш нещо, което нямаш? Оказва се, че е възможно. Комунистическата доктрина разбира човешката история спираловидно през класите и обещава общество от братя. Къде тук се говори за нация? Може би България, т. е. БКП си е позволила отклонение от свещената идеология? Прочетете отново Г. Марков и споменатите “репортажи” – имайте все пак предвид, че той пише много от текстовете си в България от позицията “връщане към чистите комунистически идеали.” -: според автора, след идването на Г. Димитров в България от СССР тук започва повсеместна съветизация. Ако все пак не Ви се чете, спомнете си химна, държавният календар – честваше се официално 7 ноември, празник на СССР, телевизията, радиото и т. н. и т. н. Къде е тук защитената национална сигурност? Отново герои се очертават на хоризонта.... Комисията по досиетата работи.... Чакат ни все по-тежки бюджетни години....

            Натискът бил огромен, нямало как да се издържи, но не са донасяли. В този разказ има смисъл, човешко е да се признае. Няма съмнение – малцина могат да понесат докрай тежки мъчения. Разбирам и приемам: тук дебат не може да има. И все пак: не съществуват ли индивиди, които сами са се подложили на изпитанията? В името на кариерата, за сметка на някой друг. Ще има ли съвършен разказ по темата?

            И още един съществен въпрос: защо след като комунистическия режим падна, “авторите” (сътрудниците на ДС) не проговориха преди да започне официалното отваряне на досиетата? Да се опитаме да отговорим – Вие допълнете евентуалната празнота. Първа хипотеза – страхуват се, че обществото морално ще ги осъди. Това предполага съхранена нравственост в мнозинството – дискусионно е дали след близо половин век официален атеистичен режим, който освен това разбираше морала като историческа, т. е., преходна категория, етичността е била на висота. Да допуснем, че все пак тя е съществувала. Тогава публичното покаяние на сътрудниците на ДС би съхранило и развило моралното поведение на много хора, които биха повярвали, че ако не Бог, то поне десекуларизацията започва като процес, чиято цел би била формирането на нравствен етос на нацията, респ. на отделния субект. Малко ли е това? Втора хипотеза  - общественото недоволство би могло да доведе до законова лустрация. Не е задължително – при все че идеята беше налична,  но пропадна -, защото сътрудниците могат сами да се оттеглят, т. е. да подадат оставки и да освободят политиката, науката и администрацията. И още нещо много важно: при двете хипотези се постига нравствена основа за политико-икономическото и финансово развитие на капитализма. Да добавя, че това е концепцията на Д. Бел в книгата му “Културните противоречия на капитализма”. Трета хипотеза – зависимостта от ДС е толкова силна, че не намират сили да се освободят от нея, при все че политическият инструмент на БКП беше поне  институционално премахнат след 1989 г. Ако е така, тогава говорим за осъзнато “бягство от свободата”. Изразът е заглавие на книга от Е. Фром, неомарксист с фройдистки залитания. Оттук логичният въпрос: могат ли подобни хора да участват отговорно и съзидателно в изграждането на демократично общество и държава при основни ценности свобода и плурализъм, поне в либералния вариант. В консервативната версия – моралът и правото са доминиращи. Не е ли дошло времето да служим на “народа”, а не да си служим с него? И ако си отговорим съзидателно, сигурно ще разберем, че ни е нужен морален референдум. Така съветва У. Еко. Истинската Шехеразада не е само творчески наратив, но и словесен път към делата на етичността. А по този път вървят  граждани, не “народ” или “публика”! Вярвам, че можем да го направим – поне с такава надежда написах този текст. Не ми я отнемайте, моля! Обратното е повторение и реторика на вероломството. Прочетете Тукидит по въпроса.

 

Всички права запазени 2008 - 2018 г.

Начало

Новини

Статии

Книги

За автора

В медиите

Контакти