Начало
Настоящи проекти
За Гавраил Панчев
Книги
Статии
Медиите за Гавраил Панчев
arrow Връзки
arrow Аудио и видео записи
Галерия
Статии

ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗГУБЕНИТЕ ЛИДЕРИ

На 19 януари 2017 г. генерал Румен Радев се закле в Народното събрание като петия президент на Република България: събитието трябваше да стане пред Парламента и председателя на Конституционния съд. Веднага след това той произнесе реч насочена към народните представители – трябваше да е към българските граждани -, която създаде не толкова политически, колкото познавателен, респ. образователен ефект, който не бива да остава без анализ и оценка. Говоря за множеството квазиинтерпретации на “щатните” политолози, социолози, политически и социални психолози и антрополози, които емпирически доказаха, че т. нар. “функционална неграмотност” не е привилегия само на учениците. Въпросните “тълкуватели” доказаха публично, че епистемичните методологии на Фр. Шлайермахер, Й. Дройзен, Н. Винер, В. Изер и Дж. Стайнър са бледи сенки от студентското им минало, чиято семантична самоидентификация е определена от Дипломата, а не от Знанието. В тази връзка силно препоръчвам на българските граждани да прочетат внимателно проницателното стихотворение на Ив. Вазов “Дипломираните”, в което поетът разкрива връзката между дипломата и конформизма, за да намалят зависимостта си от Телевизията. И ако към стихотворението се добави метафизичния конформизъм, създаден от трите революции на Третата българска държава, ще получим убедително обяснение за омагьосания свят, в който живеем, чиито лингвистични принципи са магическият и демиургичният език. Какво имам предвид? Посочените “интерпретатори” анализират речта на президента Р. Радев като текст, който принадлежи на държавния глава и съответно го изразява същностно. Позицията представя епистемична и методологическа несъстоятелност, защото: 1. речта на президента не е текст, а факция, т. е. съчетание от два разноречиви елемента, които имитират езиково единство, защото са събрани заедно насила; 2. първият елемент е функция от държавния протокол и поетиката на парламентарното пространство; и 3. вторият елемент е определен от семантичната празнина между “морфологиите” на генерала и президента. Метафората П. Рикьор дефинира метафората по следния начин: “Това е онова”. Ще Ви разкажа виц от времето на комунизма. В края на учебната година ученикът Иванчо като всички ученици получил бележника си. Отворил го с глуповатата надежда за мистична промяна, но веднага установил, че такава няма и бързо го затворил. Той тръгнал с плахи стъпки и свито сърце към дома си. На двора го посрещнал баща му: “Как си, сине? Взе ли бележника?” Синът подал с треперещи ръце и наведени очи училищния документ. Бащата го прочел и избухнал в гръмогласен смях. Иванчо подскочил от изненада: “ Какво има, тате? Защо се смееш така силно?” Бащата едва отговорил: “Че какво друго да сторя след като се запитах как при толкова много двойки си намерил сили да запееш?”: от десет учебни предмета Иванчо имал девет двойки и отличен по пеене. Каква е ролята на вица в настоящия текст? Съществена, защото е метафора, а тя е “много повече от проста граматична конструкция или речева фигура. Метафората е начин на познаване – един от най-старите, най-дълбоко вкоренените, дори неотменими методи на познанието в историята на човешкото съзнание. Най-просто, тя е начин за преминаване от известното към неизвестното.” /Р. Низбет. Социална промяна и история/ Дж. Стайнър в “След Вавилон” изказва епистемично съжаление, че нямаме история на метафората, от което не следва, че тя няма потенциала да прекрачи границите на “своето” идеологическо време. Метафората може да бъде много опасна! Теорията Теорията от много години насам говори за харизматичен лидер, консенсус лидер и за лидера политически реформатор. М. Вебер /”Социология на господството”/ изследва задълбочено харизматичния лидер като самото понятие “харизма” и приложението му към авторитета и водача е употребено в религиозен контекст. Френският социолог С. Московичи /”Ерата на тълпите”/ доразвива схващанията на Вебер и предупреждава, че харизматичният лидер, т. е. мистичният, ирационалният водач може да превърне “народа” на Русо и Френската революция от 1789 г. в “тълпа”, от което следва, че демокрацията от реална ще стане номинална, а в дълбочина квазитеократична. Казано дефинитивно: за харизматичния лидер се съди по това КОЙ Е; неговата реч се преразказва, не се тълкува. Консенсус лидерът е принципно различен. При него се гледа КАКВО ПРАВИ. Особено важно е, че оценката за делата му принадлежи на гражданите. Консенсус лидерът е “пръв сред равни” и е гарант за стабилен институционален живот в държавата, икономиката и обществото. Лидерът политически реформатор се появява в ситуация на политическа институционална криза, когато идеологията е интерпретирана от гражданите като маска на корупцията, а конституцията и законите са “мъртви текстове”. Парадоксалното в теорията е, че в стремежа си да каже много, тя не казва важното, а то винаги е в конкретното, в различното, защото светът не е списък от класификации. Това обаче не озачава, че не трябва да се опитаме да разберем и запомним някои от описаните по-горе лидерски характеристики: бунтът има памет, за познанието - знаем! Интерпретацията Всяка интерпретация започва с въпросите, които намира за съществени, но им отговаря в зависимост от “дължината” на празнината между поставената цел и нейното реално осъществяване. Празнината е различна, защото в един случай имаме текст с “известна кохерентност” /Шлайермахер/, в друг “движение от явен към скрит смисъл” /З. Фройд, П. Рикьор/, в трети “безпорядък от исторически данни” /В. Изер/ и т. н. В нашия случай анализираме движението на реална институционализирана личност през празнината между две високо престижни и осветени от традицията форми, каквито са “генерал” и “държавник”. Отговорите на поставените въпроси допълнително се забавят и затрудняват, защото човешките отношения не са причинно-следствени, линейни, спираловидни, ретроспективни и пророчески, а, най-общо, постъпателно – кръгови, т. е. ние поставяме на Входа определен модел и го придвижваме в празнината към Изхода в опит да го осъществим. Това означава, че движението е съставено от множество вх`/изх`, вх``/изх``, и т. н., т. е. ние постоянно се връщаме назад, за да коригираме допуснатите грешки и продължаваме напред към Изхода. Освен това празнината може да се разшири и удължи, както почти винаги става при политическите отношения, под влиянието на трудно установими или направо неустановими към времето на анализа фактори. И още: теорията – ако въобще съществува такава конструкция – следва да бъде “подчинена” на интерпретацията. По този начин следва да се разбира употребата на допълнителните теоретични позовавания по-долу. Моите въпроси тук са: “Може ли генералът да стане държавник?”; или по друг начин: “Може ли да бъде “запълнена” празнината между военната и политическата форми?”; или с методологическия език на Н. Винер: на Входа генерал – на Изхода – държавник. Говоренето за генерал не може да мине без разбирането на К. фон Клаузевиц, световно признат специалист по въпросите на войната. В “Теория на голямата война” той пише: “За един главнокомандващ /авторът има предвид военния, б.м./ не е необходимо да знае основно историята на народите и международното право, но той е длъжен да знае добре висшите държавни отношения и да има ясна представа за общите стремежи, накърнените интереси, да познава насъщните въпроси и влиятелните личности. Няма нужда той да се взира премного в човешката природа, но трябва да умее да прецени характера, начина на мислене, навиците и недостатъците у тези, които е повикан да ръководи. Той не трябва да влиза в дреболии....” Означава ли това, че политическият лидер, държавникът е противоположна категория? Има автори, които твърдят, че е така. Л. Якока и К. Уитни в книгата си“Къде изчезнаха лидерите?” твърдят, че водачите се създават, т. е. не се раждат и в тази връзка посочват девет качества за успешен лидер: “любопитство, творческо мислене, комуникативност, характер, смелост, убеждения, харизма, компетентност и здрав разум”. Те добавят, че лидерът трябва да се обгради с хора, които “винаги са контра, за да го държат нащрек”. Х. Кисинджър, безспорен специалист в сферата на дипломатическото, не мисли така. В книгата си “Дипломацията” той пише: “Рейгън може да е имал само няколко базисни идеи, но те се оказаха средищните външнополитически въпроси на периода, което показва, че усетът за посока и силата на убежденията са ключови съставки на водачеството”. Авторът обобщава: “Всички велики водачи крачат сами по своя път. Тяхната уникалност идва от способността им да различават напред изпитания, които все още не са очевидни за съвременниците им.” В този контекст имаме само първата политическа реч на номиналния президент Р. Радев. Същата може да бъде оценена като нелидерска, защото: Р. Радев не е необходимо да открива предстоящите изпитания пред българите, защото те са подложени на такива от години наред; нима той не знае, че от дест съществени показатели, напр. фактическо разделение на властите, върховенство на правото, доминация на монополите в икономиката, свобода на словото, бедност и т. н. България е на последно място в ЕС и само при един от тях е на по-предно – става дума за информационните технологии; в речта му липсва лидерската непоносимост към описаната ситуация; да не говорим, че той не спомена с нито дума привилегиите на властта, чиито смисъл и символика премахва границата между комунизма и посткомунизма, напр. почивките на определени политици в държавните резиденции /Евксиноград е на особена почит/, правителствена болница и т. н. Всичко това обосновава хипотезата, че ситуацията го устройва, т. е. че той е в “епистемично сходство” с досегашните политици, ако използвам иронично израза на М. Фуко. Казаното обаче не означава, че следващият негов акт /езиков или административен/ няма да редактира в посока на държавника коментираната реч. Разбира се, той може и да не го направи и тогава движението от Входа към Изхода в нашия контекст ще се превърне в застой. Мисля, че е важно да добавя и естетически принос - в смисъла, който влага в понятието К. Л. Строс – по темата. Говоря за проницателния филм на режисьора Р. Скот “Гладиатор”. В него се “разказва” за генерал, който отказва да стане политик, едва се спасява от смърт, превръща се в гладиатор и накрая успява да убие убиеца император преди последния да се превърне окончателно в диктатор и така освобождава политическото пространство за републиканската идеология и нейните носители. В заключение моето лично разбиране. Убеден съм, че генералите не могат да станат държавници, защото са детерминирани от категорията “началници”, а лидерът е множествен субект с кауза. Разбира се, има изключения, напр. Наполеон Бонапарт и генерал Ш. дьо Гол, т. е. позицията ми е дискусионна като всичко на този свят. Това обаче не ми отнема правото да продължавам да мисля, че генералите са много важни за войната, но трябва да стоят далече от политиката. Особено в български контекст.  

 

ДЕНЯТ НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ: ОПИТ ЗА КУЛТУРНА СИСТЕМАТИЗАЦИЯ

След близо пет десетилетия прекъсване – постановление на Министерския съвет от 27 декември 1946 г. за национален празник на България е определен 9 септември, а в списъка на празниците за 1946 и 1947 г. вече не фигурира Деня на народните будители[1] - от 1 ноември 1990 г. е възстановена традицията за ежегодното честване на “празника на празниците” – 1 ноември. В европейската култура отдавна се прави принципно различие между политическото и научното развитие и в съгласие с това разбиране е време да се направи опит за систематизация на Деня на народните будители, т. е. да се посочат и осмислят наличните факти и теории с цел образовано честване на 1 ноември.

Можем да се съгласим в солидна степен със становището, че политическите революции “водят началото си от едно нарастващо чувство, често ограничено само до определен кръг от политическата общност, че съществуващите институции са престанали да посрещат адекватно проблемите, наложени от дадена среда, която те отчасти са създали”[2], но политическите събития и последвалите ги процеси в България след 9 септември 1944 г. показват и друга съществена страна от характера на посочения феномен, а именно отказ от националната идея: добре известно е, че здравословна доза национален егоизъм е необходима за всеки народ. “При коренно променените политически реалности в края на 1944 г. националната идея е изместена от тази за братското сътрудничество с балканските народи. Навсякъде, отново главно по линия на просветните учреждения, на 1 ноември са организирани утра, вечеринки, манифестации, беседи. Съобразно с новата вътрешно и външнополитическа ситуация на 26 октомври 1944 г. с окръжно №

377 МНП дава указания за провеждането на празника “в духа и светлината на революционната промяна от 9 септември 1944 г.”, “на новото демократично време”. Докладите на директори на училища от цялата страна свидетелстват за стриктното придържане към нареждането делото на възрожденците да се свърже с делото на народните партизани и антифашистката борба, да се пропагандират най-вече техните идеи за балканско споразумение и побратимяване. Наред с портретите на народните будители по време на това последно честване се появяват тези на загинали партизани, наред с “Шуми Марица” звучат партизански песни и стихове на Хр. Смирненски и т. н.”[3]Описаната празнична еклектика скоро е окончателно отстранена: Кодексът на труда от 1951 г. отменя Закона за празниците и неделната почивка, респ. Деня на народните будители.

          І. Етимология, синонимия, значение и смисъл на термина “народни будители”

1. Етимология

Точната етимология на думата “будител” може да бъде изведена от санскритския й корен “буда”, който означава “просветен”, “знаещ” и оттук началото на смисъла – “зрящ” и “буден”.[4]

2. Синонимия

Синонимията е езиково явление основано върху смисловата близост между думите. Тя представя различни стилистични пластове на езика и постига асоциации, гама от понятия, нови идеи, мисли, различни изразни форми и следователно нейното описание и употреба представя творческо-езикова възможност за изграждане на национален наратив на “празника на празниците”.

“Буден” – събуден, интелигентен, любознателен, съзнателен, осъзнал се, бдителен, внимателен, съобразителен, пъргав, жив, нащрек, енергичен, деятелен, бодър, бърз, подвижен, разтропан /разг./[5]

3.  Значение

“Будя” – гл. несв. 1. Прекъсвам някому съня. 2. Причинявам, предизвиквам. 3. Просвещавам, свестявам.

“Будност” – качество или състояние на будност

“Будител” – просветен деец през време на Възраждането. Ден на народните будители.[6]

          4. Смисъл

          От написаното по-горе може да се подкрепи формулираната теза, че “честта да се нарекат” народни будители имат “не само просветителите, учителите и учените, но и строителите на държавността и обществения напредък, светителите на рода и Църквата, духовните водачи и далновидните държавници.”[7] Можем да приемем концептуалното ядро на посочената теза с цел изграждане на национален наратив на Деня на народните будители, чиито форми и значения все пак следва да преминат през описание и коментар на спецификата, историята и смислите на празника.

            ІІ. Специфика на Деня на народните будители

          Необходимо е да посочим и подчертаем, че други “развити и висококултурни народи нямат празници като българските: на Просветата – 24 май, и на Будителите – 1 ноември”[8]. Търсенето на експликацията за съществуването и функционирането на характерната българска специфика свързана с посочените празници би могло да започне от “превратното ни историческо битие. Българите тачат онова, което ги е съхранило и което съставлява първооснова на националната идентичност. Защото от 1321 години съществуване на Дунавска България 649 преминават в условия на чуждо владичество, изличило съзидания, родове, престиж и вековни достояния”.[9]

          ІІІ. История на “празника на празниците”

          В българската народна памет съществува популярното датиране на Деня на народните будители към края на първото десетилетие на ХХ век и “търсенето на аналогии с местни чествания от подобен характер в Пловдив.”[10] Внимателният прочит и анализ на официалните и неофициалните документи, на множеството статии и мемоари на политици и общественици показва, че споменатото запомняне е исторически /фактически/ невярно, без твърдението да засяга духа и търсенията на живост на въпросната колективна памет.

          Денят на народните будители е “замислен и прокаран централно от държавната власт след Първата световна война. А подбудите на създателите му са свързани с последиците от поредния крах на националния идеал, последван от години на мъчителна за обществото политическа и стопанска нестабилност и най-вече деморализация и духовно униние”.[11] В този песимистичен контекст правителството на Ал. Стамболийски, респ. Министерството на народното просвещение /МНП/ констатира, че “духовния “срив” насочва младите българи към “леки и безпътни увлечения, към “забрава” на “главната своя цел – да учи, да работи за своите бъднини”[12]Оттук и възникването на идеята за празника на народните будители като “елемент и продължение” на опита за реформаторска политика на посоченото по-горе правителство.[13]

          Посочената политика се опитва да преодолее негативните смисли на контекста в България след Първата световна война чрез “опора” в миналото, в идеите, възторга, съзиданията и “назидателния” пример на личностите, на водачите на българския народ, пренесли и спомогнали да се съхрани в колективната памет на народа борбите за вяра, език и собствен институционален живот /читалища и религиозно-обществени сдружения/, в които ясно се очертава стремежът за политическа свобода и национално-държавен идеал, основан върху християнско-православни морални ценности и проевропейско разбиране за законност и ред. Оттук и началото на опита за културна систематизация: същото е свързано с личността /личностите/, която носи и утвърждава в полето на политическата и обществена публичност “върховните човешки добродетели” и изисква като първи “епизод” от сюжета на националния разказ за 1 ноември “признателността към всички, които са живели, работили и страдали” за националното “политическо и културно преуспяване”.[14] Следва да се подчертае умението да се ценят “великите” и “достойни” синове и оттук да се преосмисли “списъка” с критерии и личности в полето на спорния и тежък за България лидерски проблем, както в посока на остойностяване на политическия избор на водачите в държавата, така и като цяло в институционалния живот на българите.

          Уместно е в очертания контекст да се посочат подбудите и последвалите практики в България от началото на 20-те години на ХХ век. С “впечатляващ размах” е организиран на 24 октомври 1920 година юбилей на Иван Вазов – 70 години от рождението му и 50-годишнината от литературната му дейност. Мащабното честване на “идеолога” на нацията е структурноопределящ компонент от възникващата концептуалност на “празника на празниците”. Следват: 50-годишната обществена, книжовна и научна дейност на Стефан Савов Бобчев /8 май 1921 г./; 25-годишнината на Художествената академия в София /1 септември 1921 г./, 30-годишнината от културната и литературна дейност на Цанко Церковски /16 октомври 1921 г./, 25-години от основаването на Варненския археологически музей /11 декември 1921 г./, юбилеи на Елин Пелин, Кръстю Сарафов, Сава Огнянов. Смисъла на направеното е очевиден: необходимо е да се зачете приносът на културно-просветните личности и от национален и регионален мащаб /директори на културни и образователни учреждения, артисти, журналисти и др./ През 1921 г. Ст. Омарчевски внася в Народното събрание законопроект за поставяне бюстовете на заслужили българи в централната алея на Борисовата градина в столицата София.[15] Трябва да отбележим: липсват имената на личности от политическото и религиозно поле на публичния живот на българите. Политическо-икономическия контекст в България след Първата световна война редуцира до културно-просветителска интенционалност духа и смисъла на Деня на народните будители.

          През 1922 г. инициативата е продължена от Министерството на народното просвещение. Всенародните празници са организирани със сходен “размах” и с “претенцията” да се превърнат в “дни на общение и единение с духа на прадедите и на миналото.”[16] Особена тържественост получава празника на Просветата 24 май. В контекста на същата програма на празниците от подобен характер разширява обхвата на социалните групи спрямо първоначалните идеи от 1921 г. “Има се предвид не само възпитателното значение за младежта, но и на възрастните, които ще трябва да знаят как се ценят заслугите на нашите първи учители, на които се дължи националната ни култура.”[17]

          Официалната държавна документация представя по следния начин легитимирането на коментираната история на празника. С окръжно № 17743 на МНП от 28 юли 1922 г. 1 ноември е определен за “празник на българските будители” – “ден за отдаване на почит към паметта на “големите българи, далечни и близки строители на съвременна България” – на просветните, църковни и революционни дейци на Българското възраждане и освобождение след Паисий и на “големите фигури на политико-обществени и културни дейци след Освобождението. Техните образи трябва да вдъхновяват младежта към народни и културни идеали, да я приобщят към всичко ценно в миналото, да бъдат пример “за бляскаво изпълнен отечествен и национален, културен и граждански дълг.”[18] Прави впечатление не само държавно-правната легитимация на празника, но и широката концептуалност, която вече включва политически и религиозни дейци от националната публичност, както и езиковата употреба “строители на съвременна България”, чиято насоченост отпраща към политическите възгледи на един авторитетен изследовател на събитията и личностите в следосвобожденската епоха на България, а именно Симеон Радев. Неговото разбиране получава интерпретативна пълнота в очертания контекст: въведението на книгата “Строители на съвременна България” представя приемствеността между идеалите на Възраждането и държавно-творческата дейност на “строителите” след 1878 г. Не случайно във времето на тоталитарната власт посоченото Въведение беше инкриминирано.

          След като Деня на народните будители е учреден по идея и практика от Министерството на народното просвещение той е законодателно обявен за официален и общонароден. По предложение на Ст. Омарчевски на 31 октомври 1922 г. е обнародвано постановление на МС /утвърдено с Указ № 391 от 22 ноември с. г./ за обявяване на 1 ноември “за народен празник на заслужилите българи”. В “съпровождащия доклад при внасянето му в Народното събрание за одобрение министърът на народното просвещение предлага този ден да се въздигне “в един постоянен национален празник в памет на всички труженици за българското национално и просветно-културно възмогване и преуспяване, на всички дейци, които са допринесли за възродяването на българското племе и са го напътвали с делата си и творенията си към национален и културен подем”[19] 

          Предложението е обсъдено в Народното събрание на 29 ноември 1922 г. Взетото решение на 13 декември с. г. ХІХ ОНС определя гласуването и приемането на трето четене Закон за допълнение закона за празниците и неделната почивка. Законът е утвърден с Указ № 32 от 3 фувруари 1923 г. и публикуван в ДВ, бр. 267, 28 февруари 1923 г. Посочените нормативни документи обявяват 1 ноември за официален народен празник в чест и памет на “заслужилите българи”.[20]

          ІV.Философия и методология на Деня на народните будители

          Сравнително точно може да бъде установена философията на 1 ноември в контекста на споменатото по-горе Въведение към “Строители на съвременна България” от Симеон Радев. Авторът извежда приемствеността на третата българска държава от Възраждането и изрично подчертава неговия просветителски характер: епохата на Възраждането е онази, в която “трябва да търсим добродетелите на духа и на волята, чрез които българският народ възмогна над трудностите на една млада държава и над рисковете на една бурна история”[21] Политическата концепция на Симеон Радев има пряко отношение към духа и смисъла на 1 ноември, доколкото авторът подчертава другите два възлови компонента на българското възраждане национализма и демократическото чувство, без да вижда практически и теоретични противоречия между тях.[22]

          Оттук по-разбираеми стават възгледите на С. Бобчев за Деня на народните будители, оценявани от други автори като крайни.[23] Според известния публицист деня трябва да се свързва само с най-известните дейци на Възраждането. Като посочва чешките влияния върху празника, той обосновава възгледите си върху периодизацията на новата българска литература направена от Боян Пенев, за да означи началото на редицата възрожденски личности с името на Паисий Хилендарски, след което я финализира с това на Г. С. Раковски.[24] При все по-нюансираните становища по въпроса, публикувани до 9 септември 1944 г, народните будители в тяхната личностно-именна измеримост не получават ясен отговор “кои са точно те”, включително и в първото десетилетие след 1989 г.[25]

          В началото на ХХІ век се появи концепция, която се опитва да внесе яснота по последния обсъждан въпрос и да преодолее противоречията в неговата история. Философията на същата се съдържа в следните думи: “Забелязали сме, че други народи, които нямат нашите битийно-исторически проблеми, изживяват по-фриволно миналото си. Освен великите синове на нацията, те  приемат и подлеците, предателите и малодуштите като неделима час от народа си. Това у нас не се прави. Мълчание обгръща недостойните за сметка на шумната патетика спрямо заслужилите. Повечето от бележитите ни сънародници са белязани от знаците на съвършенство и надвременност, което ги превръща в икони на националното почитание. А всички те са били живи и грешни хора, дори и светците. Затова сме се опитали да представим будителите в техните реални измерения, без да се интересуваме от злобата на деня, за която често пъти нищо и не знаем.”[26]

          Въпросната концепця представя отговора на въпроса “кои са те” по следния ценностен и именен начин:

 1.Светци на българския род       

          Св. Кирил и Методий; Св. Княз Борис Първи; Св. Климент Охридски; Черноризец Храбър; Св. Наум Преславски и Охридски; Константин Преславски; Йоан Екзарх; Цар Симеон; Презвитер Козма; Св. Йоан Рилски; Йоан Кукузел Ангелогласния; Св. Патриарх Евтимий Търновски; Григорий Цамблак; Митрополит Киприан; Константин Костенечки; Владислав Граматик; Петър Парчевич; Пимен Зографски /Софийски/; Поп Пейо; Христофор Жефарович; Йосиф Брадати.

2.Будители на нацията:

          Паисий Хилендарски; Софроний Врачански; Неофит Рилски; Петър Берон; Васил Априлов; Неофит Бозвели; Райно Попович; Иван Селимински; Иларион Макариополски; Найден Геров; Братя Миладинови; Васил Друмев; Сава Доброплодни; Нешо Бончев; Петко Р. Славейков; Иван Богоров; Константин Фотинов; Йордан Хаджиконстантинов – Джинот; Христо Г. Данов; Райко Жинзифов; Захари Зограф; Добри Войников; Добри Чинтулов; Братя Евлоги и Христо Георгиеви; Никола Иванов Фичев /Колю Фичето/; Георги Стойков Раковски; Любен Каравелов; Васил Левски; Христо Ботев; Стефан Стамболов; Георги Бенковски; Бачо Киро; Матей Преображенски – Миткалото; Григор Пърличев; Баба Тонка; Баба Неделя; Антим І.

4. Творци и строители на нова България

Екзарх Йосиф; Марин Дринов; Захари Стоянов; Иван Вазов; Иван Шишманов; Константин Иречек; Иван Попов; Александър Теодоров-Балан; Васил Николов Златарски; Антон Страшимиров; Алеко Константинов.

Разбира се, можем да имаме основателни несъгласия спрямо някои от посочените личности. Но все пак, мисля, че концепцията може да се превърне в солидна база за образовано осмисляне на Деня на народните будители и неговите конкретно именни измерения в българската култура.

Бележки:

[1] М. Тодоракова. Денят на народните будители. Известия на Държавните архиви, 79, 2000/2001, с. 100
[2] Т. Кун. Структура на научните революции. С, 1996, с. 109
[3] М. Тодоракова. Цит. съч., с. 99 
[4] М. Семов, Г. Бакалов, Д. Дойнов. Будители народни. П., 2002, с. 7 
[5] Л. Нанов. Български синонимен речник. С, 1972, с. 41
[6] Български тълковен речник, С, 1976, с. 68
[7] М. Семов, ...Цит. съч. , с. 7
[8] Пак там, с. 7
[9] Пак там, с. 7
[10] М. Тодоракова. Цит. съч., с. 92
[11] Пак там, с. 92
[12] Вж. Отчен на министъра на народното просвещение. Ст. Омарчевски за дейността на Министерството от 20 май 1920 год. до 1 юли 1922 год. С., 1922
[13] М. Тодоракова. Цит. съч. С. 93
[14] Вж. Прослава на Иван Вазов. Сборник за тържествата и честванията на народния ни поет по случай 50 години от неговата книжовна дейност, с, 1922
[15] М. Тодоракова. Цит. съч., С. 93
[16] Пак там, с. 93
[17] Пак там, с. 94
[18] Пак там, с. 96-97
[19] Пак там, с. 97
[20] Пак там, с. 97
[21] С. Радев. Строителите на съвременна България. С, 1990, т. І, с. 23
[22] Пак там, с. 24
[23] М. Тодоракова. Цит. съч., с. 100 
[24] Пак там, с. 100-101. Вж. В. “Мир”, бр. 10885, 1936 г. и бр. 9394, 31 окт. 1931.
[25] Пак там, с. 100-102
[26] М. Семов..... Цит. съч., с. 8  


 

ДОСИЕТАТА: PRO И CONTRA

Вече 18 години темата "Досиета и Държавна сигурност" се обсъжда в медийната и гражданска публичност. Поредният списък на Комисията стана повод за познатата употреба на темата и ме предизвика да изразя разбирането си по нея.

След толкова години публичен "дебат" стана пределно ясно, че Досиетата и Държавна сигурност пораждат повече философски проблеми, отколкото да решават политически, правни и морални такива. Например: плурализмът спечели срещу консенсуса, казано идеологически, либерализмът победи консерватизма и утвърди свободата "отвъд доброто и злото" всеки да говори каквото и както си поиска по въпроса. В контекста питането "Възможен ли е консенсус по темата?" звучи наивно и дори глуповато, макар и простодушието донякъде да смекчава предходните характеристики. И все пак!

Категорично трябва да се знае и каже, че комунизмът по идеология и практика е структуралистки тип политико-държавна организация. Оттук и термина "тоталитаризъм" на Х. Аренд, т. е. всеобхватен, всецяло рационален, който не допуска отклонения от теоретичната конструкция. Хората, които в периода 1990-2008 г. говорят за "лоши и добри ченгета", за "мозъци" и "пазачи, надзиратели" в политическите затвори и лагери до 1989 г. не са просто и само манипулатори, защото като се възползват добре от утвърдената плуралистична практика в България след 1989 г. се опитват да наложат конструктивистки метод по темата. Веднага трябва да се каже, че техните изказвания са функция на плурализма и либерализма, а не на знанието за политико-идеологическото устройство на държавата до 1989 г. (Един "професор" дори заяви, че днешната държава е същата като предишната! Sic!). Твърденията ми лесно могат да се докажат. Напр., какво би станало с тези лица, ако преди 1989 г. бяха заявили публично или "скрито", че в Държавна сигурност работят "добри и лоши ченгета", "мозъци и надзиратели"? Или: ако наистина Студената война е била "игра на мозъци", защо комунистическият, респ. съветският блок претърпя поражение и България е третирана след 1989 г. като победена страна?

Ясно трябва да се знае: Държавна сигурност е компонент, респ. инструмент от комунистическата структуралистка идеология и следователно всеки конструктивистки, либерален или функционалистки метод тук е напълно неадекватен, т. е. поражда разкази, а не знание, наративи, а не денотативни и предписателни компетенции и изявления. С други думи: Следва добре да се разбира, че отделянето на Държавна сигурност от идеологията на организираната според нея комунистическа държава е манипулация, която цели да отклони дискусията от същинския, управленски орган в държавата, а именно ЦК на БКП. Нещо повече: демонизирането на един компонент от институционализираната комунистическа структура пренаписва българската история и по този път инфантилизира гражданското съзнание, респ. общество, за да го оформи накрая като едноизмерно и едностранчиво. Въобще дискусията досега по темата основателно може да бъде дефинирана като "всмукваща едноизмерност".

Не по-малко внимание и анализ изисква и уж алтернативната гледна точка на лицата, които години наред пледират за пълно отваряне на досиетата с аргумента, че така ще се научи цялата истина. (Sic!).! Коя истина? Нима те не знаят, че комунизмът е идеология на насилието? Или че е интернационален и се стреми към световно господство? Или че е атеизъм, превърнат в държавна политика? Или, че комунистите обичат някак априори властта, парите и собствеността? Всичко това е известно още от текстовете на К. Маркс, Фр. Енгелс и В. Ленин. Тогава защо споменатите лица настояват за "цялата истина" и се вторачват почти маниакално в досиетата? Според мен, защото така стават компенсаторно добри, вторични антикомунисти и т. н. функционални характеристики, т. е. ако лицето Х е доносник, то втораченият във факта корелативно става добър и антикомунист. По същество методът е диалектически и е конструиран от Хегел ("отрицанието на Другия ни прави свободни"), а малко по-късно служи на К. Маркс за изграждането на т. нар. диалектически и исторически материализъм. Казано ясно: методологията на посочените лица е другата голяма манипулация по темата, защото не съществува корелативно отношение "лош, ставам добър". Нещо повече: манипулацията не само пренаписва личните биографии на въпросните люде, но и се превръща в политическа заплаха, защото същите, компенсаторно добрите и вторично идеологизираните антикомунисти, публично претендират, че само те имат правото да упражняват държавната и общинската власт. С други думи, по Хегел и Маркс: тяхното отрицание на комунизма води до "нов" комунизъм и идолопоклонство.

Проблемите въобще не свършват дотук, защото дискусията по темата оформи и трета група от лица, уж историци с уж консервативно-християнска идеология, които обаче със сатанинска наслада броят агентите и доносниците на ДС и заявяват публично, че същите са 3 милиона (NB!). Оттук и нихилизма: познатото "не сме народ, а мърша" и др. подобни. Иначе въпросните историци твърдят, че се гордеят, че са българи, т. е. защитават структуралистки и/или примордиален национализъм. А християнската гледна точка, респ. националната, изисква да ни боли, ако всичко това е наистина вярно! Методологически следва, че е необходимо да се запитаме не какво е станало, а как е станало!

И накрая: оказа се, поне според мен, че плурализмът по темата "Досиета и Държавна сигурност" не роди добри плодове. Очевидно е: нужен е нов дебат. Оставам с плахата надежда, че моите разбирания ще помогнат за неговото създаване в търсене на консенсуса.



ЕДНИ ХОРА СЕ ВРЪЩАТ ОТ МИНАЛОТО

Мотивите за написването на един текст, както е известно, са различни. Бързам да кажа още в началото, че моят мотив тук е гневът. И макар да твърдят, че емоциите са лош съветник, аз съм готов още веднъж да си го позволя. Толкова години ме съветваше Партията, сега нека послушам себе си.

И още нещо в началото. Не мислех да се занимавам с тази тема, не че не ми е минавало през ума, но все отлагах. Промяната дължа на една статия в сп. "Литературна мисъл" бр. 3/1991 г., а именно "Идеологизиране на тривиалното" от Огнян Сапарев. В нея се намират тези няколко изречения, които ме предизвикаха. Всяко едно от тях разгреждам в отделна част от своя текст. Надявам се на разума, колкото е останал след толкова комунистически безумия, да ме подкрепи.

І. "Лесно е днес да хвърлим камък в градината на Богомил Райнов, който с едната ръка (по-често с дясната) пише масова култура, а с другата (по-често с лявата) пишеше срещу нея." с. 8 на посочения брой "Литературна мисъл".

"Лесно е", казва нашият автор. Лесно ли е, когато един ден разбереш, че ранните детски преживявания и чувства са били заплодени с лъжа, когато "бате Серго" от "На всеки километър", а малко по-късно Емил Боев, побеждаваха "народните врагове" и аз исках да направя същото с тях, но уви, или за радост не ги срещнах. Вярвах, че така трябва, че "народните врагове" трябва да бъдат унищожавани, нали така казваше чичко Ленин! После разбрах за лъжата, но от това тя не стана по-малка. Сега ми казват, че е лесно да се хвърлят камъни в градината на Богомил Райнов. Хайде холан, стига с тая "академична" интелигентност, която все гледа да замаже нещата, защото се плаши да слезе при истината, защото все гледа от дистанцията на своята "умност", прегърнала смешната мумия на морала от ХІХ в., който изискваше да бъде всичко "като че ли добре", да се правим, че всичко е наред с убеждението, че неназованото не съществува и после се опитва да лови истината пеперудено нощем с алкохолна помощ и през реквиема на сините теменуги. Дали се е питал някога нашият автор доколко комунизмът и страхът са едно и също нещо!

Какво ще отговори авторът? Ако наистина е лесно да се хвърлят камъни, което може би значи да не хвърляме, за да запазим човека и градината, да не смущаваме старините му, а нас, кучета ни яли! Така е хубаво да мълчиш сврян в множеството, когато барабаните на промяната викат по име всеки един от нас, но отминават презрително, чули отново ехото на някога мощното "Ура". Не може да има спокойни старини и спокойна смърт, щом веднъж си взел перото и си го натопил в лъжа или истина, според собствения избор, просто не може. Преди смъртта може като Клайст да напишеш и изгориш "Историята на моята душа", или като Вапцаров, ако предпочита с "Предсмъртно" и "какво тук значи някаква си личност", все едно, нещо трябва да се направи. Може би, защото детството и творчеството са единствените неща, в които не можем да излъжем и по които ни познават.

И какво от това, че детството ни е препълнено с отрова? Вчера мълчахме, защото не разбирахме и вярвахме - изпотрошихме горите за "пушки" и толкова "стражари" "избихме", после разбрахме и не вярвахме (нали нямаше куршуми бронебойни за тази вяра), днес вече и не разбираме, защото пак ни карат да мълчим и ни говорят за "двуречие" в миналото. Е, да, единият глас беше задушаващ, а другият - тих, прегракнал в мълчание, единият оглуша от викане, а другият проплакваше в самота, едно стенание през благородна гневливост. Днес са призовани други призраци, тези на традицията - да замълчим, за да не обидим стария човек.

Не е никак лесно да се хвърлят камъни в детството, пък било то и собственото, а може би болката идва точно от това, че е собственото! Но сега се налага да го направим, за да се опитаме да предпазим други детства - нали все с тази проклета надежда умираме!

Иначе по-късно, при нас все така става, разбрах, че един нашумял марксистки психолог А. Валон твърди, че усмивката била първият социален контакт. От нея започвало общественото битие на личността - от тази красива емоция към дружелюбност. Аз не помня усмивки, но помня "бате Серго" и Емил Боев - каква ли ще е била тази усмивка. Целувката на Юда е по-философска и не толкова страшна - все пак големите са обръгнали на целувки (Емил Боев например си пада по "балкони"), пък и от философия разбират, а аз, такива като мен какво да правят с тези спомени, освен ако сега, точно сега, животът не чака, а и ние сме без благодетели, не ги прогоним - утре те вече ще станат призраци.

Защото, когато комунистите имаха всички държавни и културни символи и ги изцапаха, на мен ми бе отнето и лозето, и градините. Познава ли нашият автор онзи тътен на душата, пожелала слънцето, но срещнала по пътя партиен секретар или Емил Боев, или университетския преподавател, който размахва "Психоанализата" на З. Фройд с такова величие, сякаш единствено нему се пада да я чете и накаже? Спомня ли си той една мисъл на Фр. Ницше за обездухотворяващата същност на университетите? Познава ли авторът желанието да си прекопаеш градината, когато ти е свито сърцето, но и нея я няма - тя се "размахва" нейде из ТКЗС-то?

Нека не ми се сърди авторът, ако го помоля да си свали за малко очилата. Дори и да са болни очите, от вятъра и пясъка животът се усеща - струва си за малко да си жив, не само умен! След Абсолютното, нали комунизмът беше абсолютен (Ленин казваше, че човешкото съзнание постига абсолюта, а той пък е сумата от относителните истини), остава Нищото и сега ние го пълним с душите си, за да построим път за идващите. Къде ще бъдеш ти - с нас или вицепрезидент, или шеф на телевизията?

Питал ли се е някога колко енергия е прахосана в заспалото и вечно гурелясало комунистическо време, колко таланти са пресъхнали, удавени в невроза, в тази комунистическа провинция, в която бе превърната България от такова творчество, което ограбва вълшебството на живота, изсмуква силата му и се опитва да превърне откраднатото в мъчителен празник, от който душата се срамува и се свива под някой кръчмарски тезгях.

Разбрал ли е нашият автор, че комунистическият човек е хипертрофираният Паскалов човек в стремежа си да завладее цялото пространство, цялата вселена, в чиято необятност и мълчаливи простори звучат комунистически химни в една световна и оглушителна хармония, където звуците напомнят тътена на бездните, където искрите са пламъците на извечния класов пожар, дошъл, за да ни ослепи с тържеството си, където вселената става грандиозна сцена, пред която Дионисиевите тържества или средновековните карнавали изглеждат като кръчмарска препирня, на която се развихря нечуван и страхотен танц, където Историята и Природата са изпаднали в екстаз и вакханално заслепение пред Новия човек, осъществения Комунистически бог, над чиито рога предизвикателно дрънкат шутовски звънчета, където старите философи пеят химни и целуват с напуканите си метафизични устни крайчеца на неговата дреха? Ако го е разбрал, както изглежда, смята ли, че има детство?

Познава ли той това чувство, когато мощта и волята омекват, защото са разпилени всички мечти или по-точно, защото са се оказали лъжи, а така ти се е искало да пътешествуваш по страната на справедливостта под дъждовните лъчи на истината, но си се навеждал, за да облекчиш с поглед одраните колена на безверието си. Наместо истина, душна и прогнила история, която мирише, как беше при Вапцаров - на вкиснато, историята на едно минало, когато некадърникът ставаше началник, а ние висяхме като гвоздеи пред вратата му да търсим работа, а той си спомняше колко сме го подигравали през студентските години, когато през социално желаната некадърност интимничеше с теб (казваше ти "Оги"!) и ни отпращаше с усмивка.

Е, лесно ли е да се хвърлят камъни в градината на Богомил Райнов и дали няма да изскочи от безвремието и безнадеждността на Голямата скука Емил Боев, за да ми се скара? Не, той е окуцял! Но и ние остаряхме с такова детство!

ІІ. "Социализмът беше благородна и неосъществима цел: той беше една утопия". ("Литературна мисъл", бр. 3/91. с. 3)

Общото при всички становища за комунизма е тяхната сетивна природа. Те неизменно го подвеждат към нещо друго. Така комунизмът се оказва трудно познаваем и придобива повече чужди черти, отколкото да бъдат изяснени неговите. И още нещо общо. Навсякъде и непрестанно се подчертава утопичността на комунизма, неговата неосъществимост. Така отново призракът се пренася в далечното бъдеще, отново комунизмът се разглежда като нещо предстоящо в човешката история, отново ние, днешните хора, се оказваме недорасли, недостойни, интелектуално и естетически бедни, след като не сме прозрели и осъществили "тази благородна красота".

Нашето становище е обратното, а именно - комунизмът бе осъществен. Там, където бе прилаган последователно, според "теорията", резултатите, както се казва са успешни. Нищожните отклонения не са аргумент. В контекста на амбицията за световно господство това са дребни неща - съзнание, избор и т. н. Трябва да се опитаме да разбираме комунизма като комунизъм.
И така. Тезата за утопичността на комунизма при внимателен анализ се разпада на няколко други. Тук ще ги разгледам само тезисно. На друго място съм се опитал да дам по-изчерпателни отговори.

1. Комунизмът е капитализъм

Посочената теза разглежда комунизма като социално-икономическа практика. Така "теорията" остава непокътната. Практиката се явява аберация от една "теория с евристични потенции". Ако въпросната теза е вярна, тогава възникват въпросите:

А. Имало ли е пролетарска революция и какво е променила тя? Не се ли дискутира така пролетарската революционна промяна и не се ли свежда до хомеостатична такава?

Обсъжданата теза търси подкрепа във времето на революцията, а тя, както е известно, има две времена: време А, т. е. миналото, което се обявява за насилническо, и време Б, т. е. време на човечността, на "рая". Обективни психологически причини обаче обричат революцията да живее в настоящето, защото "насилието не води към свобода", "омразата никога не води към братство" (Бердяев). Лишена от съзидателно време, революцията успява само да преобрази "старото неравенство в ново неравенство".

Може би, но това е отново неразбиране на комунизма. Последният не е нов тип неравенство, а напротив, осъществено равенство. Всички комунисти са равни помежду си, така да се каже, според йерархията в равенството. Те никога не са обещавали равенство на некомунистите. И не им го дадоха.

Б. Но ако все пак комунизмът е капитализъм, то къде е изобилието от духовни и материални ценности, което е всъщност днешният капитализъм? Разбира се, със своите престъпления, наркомания, проституция, но вече локализирани, с придобити социални техники за ограничаването им.

И последно тук. Капитализмът е изграден върху принципа на синхронията, докато комунизмът е диахронно заличаване на различните форми в обществото и тотално битие на една единствена такава.

2. Комунизмът е религия

Проблемът е поставен още от Луначарски в "Религия и социализъм". Авторът представя социализма за "най-велика религия", "светлина", "поезия", "ентусиазъм".

а) Това виждане кореспондира с това на Б. Ръсел, а именно "може само да се вярва в същността на света, но не и да съществува истинско познание за нея". Логиката е, че религията е вярна. Това обаче поставя под съмнение комунистическата гносеология. На последната се отрежда вторична, обслужваща вярата роля. За комунистите това дали е приемливо, след като за тях комунизмът е "органично съчетаващ безусловната научност с великата страстност на революционния идеал", становище, отхвърлящо по-горното, както и това на Кауцки, според когото социалната наука трябва да се разработва така, че да се изключат "всички човешки чувства", защото "необходимостта не е нравствена или безнравствена".

Тази теза не представя ли отказ от "безусловната научност"? Ирационалното ли е последният пристан след толкова крушения? Него ли ще строим в далечното бъдеще?

б) Разбира се, има редица сходства между комунизма и религията. (напр. Движение на угнетените към нещо външно за тях - "непреодолима обективна сила"; Стремежът към световно господство се оправдава с етнически категории и т. н.). Тук можем да посочим една същинска разлика - при комунизма насилието е идеологически мотивирано, докато при християнството, да речем, любовта е основната морална ценност и насилието при него се явява отклонение от "теорията".

3. Следващата теза е изразима във формата "Кой е виновен за непостроения комунизъм?

Един от възможните отговори на поставения въпрос с цинична настървеност се промъква в обществото ни и за жалост владее немалко културно пространство. "Виновна е изостаналостта на народите" гласи този отговор.

а) Защо комунизмът не победи обаче във високо развитите капиталистически страни? От този факт не следва ли, че комунизмът е непрежалим при обществено и лично съзнание от подобна степен?

б) Защо комунизмът като "най-висша обществена система" не промени заварената изостаналост към по-добро, а консервира посоченото обществено състояние при едни народи, а при други - отпрати социалното им развитие 50 и повече години назад?!

4. Последната теза е: "Ако се бяхме придържали към теорията сериозно, не бихме стигнали сегашното икономическо, политическо и т. н. състояние". Към това може да се добави, че въпросната "теория" е "единство от велико и утопично", от което единствено "поради научен и фрагментарен подход" било взето само утопичното.

а) Дори да се приеме, че комунистическата "теория" е завършен текст, т. е. единство от формални и тематични компоненти, то придържането към този първичен текст е невъзможно, освен ако си лектор от дружество "Г. Кирков". Във водовъртежа на многото интерпретации, процес, неограничен във времето, първоначалният текст бива забравян. Разбрали това, комунистите преразказваха, казано иначе, социалната им практика беше буквален "прочит" на "теорията".

б) За да се осъществи нов прочит на даден текст, е нужно този текст да е комуникативен (т. е. наситен с теория, със знание и морал), да предпоставя обсъждането, т. е. това да е текст, който осъзнава своето битие в неуловимия контекст на предходното и същевременно е готов да понесе своята "теоретична смърт" във времето на парламентарната дискусия.

Комунизмът представя ли такъв текст? Възможна ли е дискусия с текст, който обявява, че знае всичко: крайната цел на човешкото развитие и начините за постигане на същата. Тази ослепяваща монологичност може ли да породи диалог? Е, аз не оспорвам, че малки части от комунистическия текст могат да се използват, и това се прави, но откъснати и независими от основополагащите компоненти.

5. Според мен, т. нар. "комунистическа теория" е комунистическа реторика с ярко изразена практическа цел - завземане за дълго, ако може завинаги, на политическата власт.

Тук посочвам само основните компоненти: монологичност; алтернативност; апокалиптичност; пределна яснота; наподобяване на истината; сетивност; конкретност; практичност, основана върху единствена цел; емотивен език.

ІІІ. "Нашата масова култура беше по-малко развлекателно-консумативна и повече дидактично-идеологизирана" (с. 10 на същия брой).

Последната част от моя текст е под формата на дискусия - гатанка - читателите ще преценят къде е верният отговор.

Оставям нашите автори-участници сами да обсъдят основния проблем - масова култура, развлекателен жанр или партийна, т. е. единствено сериозна литература са криминалните романи на Б. Райнов.

Поканил съм за участие в дискусията В. И. Ленин, П. Зарев, самият Б. Райнов и, разбира се, Огнян Сапарев. Дискусията е демократична. Всеки свободно може да каже какво мисли по въпроса.
Побоят над опонента се забранява с декрет. Водещият няма да се намесва. Така никой няма да бъде обиден. Наградата е дисидентство. Желая на всички участници успех. На читателите още 45 минути търпение.

В. И. Ленин, "За литературата и изкуството", С, 1973.

"Литературата трябва да стане партийна. В противоположност на буржоазните, в противоположност на буржоазния предприемачески, търгашески печат, в противоположност на буржоазния литературен кариеризъм и индивидуализъм, на "господарския анархизъм" и на стремежа за печалби - социалистическият пролетариат трябва да издигне принципа на партийната литература, да развие този принцип и да го осъществи във възможно по-пълна и цялостна форма". (103) "Долу безпартийните литератори! Долу литераторите свръхчовеци! Литературната работа трябва да стане част от общопролетарското дело, "колелце и винтче" на един-единен, огромен социалнодемократически механизъм, привеждан в движение от целия съзнателен авангард на цялата работническа класа". (103).

Б. Райнов, "Един човек се връща от миналото", С, 1966.

"Бригадата за комунистически труд ще премине към производството на нов модел стругове. А вашият Петър Антонов ще се заеме с една малка нова анкета." (8). "Такива като вас обикновено са и образцови свидетели... Най-добрите помощници на властта..." (18). "Ами защо сте човек работник, защото тая власт е ваша власт, защото тъкмо хора като вас са нейната най-сигурна опора. Всичко, каквото имам, властта ми го е дала." (22). "Изобщо, както е казал Ленин, трупът на старото не може да се закове в ковчег и да се зарови в земята." (23) "Точно, както лекарят се занимава с болестите. Ще лекувате не отделни пациенти, а ще се грижите за хигиената на цялото общество. Ще го предпазвате от тумора на престъпленията. А когато туморът се окаже злокачествен, ще помагате да се изрязва." (57)

П. Зарев, "Литературни портрети", С, 1974.

"Той (Б. Райнов) не може да се отнася спокойно към безобразното в живота. Особено към антикомунистическото, към онова, което застава срещу идеала и смисъла на живота му, очертан още от юношеските години... Така постоянна, многовариантна тема на неговото творчество стана борбата срещу буржоазното общество - срещу неговата социална битност, срещу морала му, срещу неговата изпепеляваща философия и особено срещу демона на политиката, прикрит зад демагогия и лъжа. Той е вътрешно стегнат войн на социализма..." (134) Богомил Райнов стана автор и на една друга проза, значителна вече по обем - криминалистична. Бих я нарекъл още и философско-авантюристична." (158). "Отликата от криминалистичния потоп, залял западните читатели със "забавно четиво", идва с художествената задача, поставена от автора. Той изследва характери, човешка психика, морал."(158). "И тук проличава стил, за който не може и най-малко да претендира западната криминалистика." (159). "Главният герой излиза из здрава народна и революционна среда. Той е разузнавач така, както би бил и строител на социализма." (159). "По-съществено е другото, че тези романи стоят над познатата западна криминалистика, че в тях има автентично историческо съдържание..." (160). "Вярно е, че никоя национална история на литературата не включва и криминална литература. Но границата на криминалистиката е премината от Б. Райнов..." (160).

Огнян Сапарев, сп. "Литературна мисъл", бр. 3, 1991.

"Криминалната серия на Б. Райнов е от значително по-високо качество (спрямо А. Гуляшки). Преди всичко тя следва по-модерни западни образци." (31). "Неговият инспектор е всесилен "бог с машина", срещу когото има не противник, а мокри кокошки, на които трябва да поскубе перушината. Опасност не го заплашва, съотношението на силите е едно към милион в негова полза: това го лишава от нашето съчувствие."(31) "Идеологическата назидателност тук достига отблъскащи концентрации." (32). "Емил Боев все повече започва да прилича на Сеймур..."(33). "....можем да установим, че позицията на автора е по-сложна, че е по-близо до един ироничен скептицизъм и полуприкрит цинизъм, плод на достатъчно добра информираност, житейски опит и липса на наивност."(33).

И накрая. Целият този текст можеше да има заглавие "Няма нищо по-хубаво от лошото време на Голямата скука, когато си Господин Никой". Време, когато няма дискусии, а е някак тихо, толкова тихо, че ти се доплаква. От гняв.

1993 г.


ВЛАСТОВИ РЕЛАЦИИ В КНИГАТА “БАЙ ГАНЮ. НЕВЕРОЯТНИ РАЗКАЗИ ЗА ЕДИН СЪВРЕМЕНЕН БЪЛГАРИН” ОТ А. КОНСТАНТИНОВ
      

Имах възможността да разбера, че изследването и изучаването на властовите релации в книгата “Бай Ганю. Невероятни разкази за един съвременен българин” от А. Константинов е важно за ученици, студенти и учители. Основанията, чрез които ще се опитам да убедя и други читатели, които искат да открият и утвърдят демократичното в България, че това е може би така, са следните:
       I. 1. В полето на литературната критика за “Бай Ганю. Невероятни...” съществува твърдението, че станалото в България след 1989 г. може да бъде определено с отдавна познатия термин “ганьовщина”. Написаното ни насочва към няколко сериозни проблема:
       1.1. Лингвистичен: Възможно е след употребата на един и същ език за явления, които си приличат да се предизвика повторение (завръщане) на първите, не само защото “езикът ни говори” (Хайдегер) и определя действията ни (Лосев), а и защото споменатата употреба е последица от: а). неосъществена индивидуалистична култура в България и оттук - все не станалото българско общество през всичките години и събития от Освобождението до наши дни, доколкото само осъзнатия Аз може да се освободи от “колективно несъзнаваното” (Юнг), да развие и осъществи “навън” иманентното си обществено чувство (Бергсон), за да открие чрез езика Другия (Цв. Тодоров), а това означава и да употреби език, който търси Другото, както и смисъла на демократичното; б). неразбирането, че “причината”, т. е. “автентичният” Бай Ганю е всъщност “последица” от един мисловен процес, който циклистки се самозатваря в неразрешимата релация между мислимото, което мислим и приликата, която “външно” ни натрапват чужди мисли, т. е.употребата на термина “ганьовщина” означава точно този процес и неизбежно поражда повторението (завръщане) 2; и в) непостигнат при все множеството критически опити след издаването на “Бай Ганю. Невероятни...” метод 3 за разбиране и изучаване на Алековия текст, доколкото и употребата на термина “ганьовщина” е по същество архетипна и представя обсъждания текст като образ на нещо станало тогава и възможно сега, употреба, която се опитва да смени една доскорошна философия и естетика, чиято образна система пораждаше твърдението, че станалото тогава е невъзможно сега и така поддържаше жив колективния революционен дух на “порядъчните” (Фр. Ницше) хора;
       1.2. Социално-политически: Употребата на термина “ганьовщина” като че ли издава повече презрително - морално отчуждение, отколкото желание да се разбере какво точно означава въпросния термин, а това може да породи следните социално-политически последици: а). повторение на “дясната” опозиция култура - държава (Фр. Ницше), която не само би преутвърдила своя “надвремеви” характер, което е по-малкия проблем, но оставя държавата, т. е. властта сама на себе си и оттук - демократичното става държавна работа, а “културата” получава статут на коректив с привидна алтернативност и вътрешно присъщо съгласие с властта; б) такава употреба на термина “ганьовщина” или казано с други думи, този начин на представяне на позицията “погнуса” (Сартр) от “ганьовщината”, осъзнато или не, практически потвърждава съществен елемент от структурата на властовия модел според Алековата книга, а именно маргинализацията на знанието и екзистенциалната човешка насоченост, основани върху принципа “без другия аз съм немислим” (Ясперс); в). презрението (срама) от “ганьовщината” по същество репрезентира идеологически хибрид: от една страна, съхранява принадлежността към “дясното мислене, доколкото “бягството” от “ганьовщината” е възможен отказ от “левия” постулат, съпроводен с революционно и социално хленчене, което по-късно прераства в анихилация на Другостта, а именно “знаем как трябва да бъде устроен света, както и опита да се забрави описаното от Алековия текст, доколкото спомена е категория от “лявото” идеологическо мислене (Маркузе), потвърждава началното съждение, но от друга - не разбира, че става дума за властови модел, който, по всяка вероятност, е запомнен чрез езика и отказа от философска и екзистенциална адекватност практически освобождава пространство за “леви” интерпретации и решения, и г). никак не е без значение реанимацията на теоретичния проблем утопично или не е мисловно-моралното оттласкване от “ганьовщината” 4;
       1.3. Философски: Твърде въэможно е “ганьовщината” да не е изразима и разбираема в категорията повторение (завръщане), защото и за периода 1944-1989 г. същетвува текст, който представя т. нар. комунистическо управление като “байганьовско”5, т.е. за цялото “време” след Освобождението до наши дни е приложим обсъждания термин.
       Разбира се, читателите добре знаят, че марксистката литературна критика в периода 1944 - 1989 г. категорично твърдеше, че “ новата” българска политическа и социална реалност е скъсала завинаги с “байганьовщината”. На пръв поглед обаче е странно защо в последната година от посочения период основният негов метод, диалектическият, заяви, че Бай Ганю е “необходим”6. Възможните отговори като че ли са: а) диалектическият метод косвено признава провала си; б) оттук - се възвестява края на комунистическата власт; в) признава се “вечността” на Бай Ганю и се залага в ставащото в България циклисткият модел на “примитива”; и г) “Необходимостта” измества отговорността и свободата, а това е един от зловещите рационални и словесни похвати на “ганьовската” власт.
       Така или иначе в очертания контекст се съдържа твърде важно предположение: възможно е властовия модел “Бай Ганю” да е надвремеви.
       Важно е да се подчертае, че евентуалното доказване на горното предположение, независимо от значимостта, не следва да получава самоцелна теоретична насоченост: от една страна, при доказване се отстранява възможността “лявото” мислене да “решава” проблемите свързани с Бай Ганю и “ганьвщината” и оттук - важната политическа и социална последица, че по този път следва да се сложи край на революционното мислене и практика, което практически, освен дехуманизиращата си насоченост, има циклистки характер (М. Елиаде) и възпроизвежда варианта “господар-роб”, но от друга - изпитанията пред “дясното” мислене никак не са малко: подчертаната вече на няколко пъти релация между образ и модел на “ганьовщината”, проблема свързан с релацията език - езикът на Другия; този за практическата роля на човека на правилата и ценностите в обществото в опозиция на разбирането, че властта произлиза от себе си и оттук - отговорността пред казаното, написаното, разпространено и т. н. слово;
       1.4. Естетически: Обсъжданата употреба на термина “ганьовщина”, особено в частта национално определена идентификация, не отстранява дългогодишната езикова практика да назоваваме лица от реалния живот с “байганьовци”, казано по друг начин постоянно да преобръщаме с главата надолу марксистката естетика и критика, която от Д. Благоев насам, особено в периода 1944-1989 г., твърдеше, че преди текста на Щастливеца в “действителността”, задължително “грозна”, са съществували реални субекти, които А. Константинов познавал, изучавал и т. н., за да ги обобщи в образа на Бай Ганю, оттук - теоретичният култ към прототипите и тъй като извън езика тяхното съществуване не може да бъде доказано, критиката на “ганьовщината” получава статут на спомен (запомняне), т. е. формира се друг език, на емоционалната памет и количеството при-помняния, чиято крайна цел е властта и унищожението на онова, което е назовано като “байганьовщина”, а днес - да създаваме субекти след текста върху основата на някаква прилика с героя, т. е. да продължим да “байганьосваме” (Ж. Иванов).
       Не по-малко значим е въпросът за мъчителната само-идентификация чрез Бай Ганю.7
       Алтернативата на горното се съдържа в проблема как фикцията поражда реалност, но, разбира се, всеки опит да се подценява очертаната опозиция неизбежно ще доведе до утвърждаване на доминиращата роля на идентификацията;
       1.5. Психологически: Описаният накратко процес на идентификация е болестен, защото: а) назоваването на конкретни хора като “ганювци”, както и на “нацията” като цяло, е по същество изземване ролята на Бога8; т. е. самото пре-именуване анихилира Бога и отстранява практическата стойност на църквата и семейството, а по този път се стига до политиката и властта9. б) Бог дарява нещата с имена, за да общуват помежду си в различие и свързаност, докато “земното” пре-именуване заличава идентичността на Другия и скрито стимулира “колективно несъзнаваното”; в) казаното по-горе ни довежда до “необходимия” Бай Ганю, защото именуването на другите като “ганювци” запазва възможността “ние” да съхраним собствените си имена; и, г). всичко това не отстранява възможността “байганьосването” да е проекция на собствения прикрит, а не неосъзнат Аз.
       Написаното по-горе, според мен, функционира върху архетипната опозиция “Светец - Дявол”, доколкото същата изразява в кратка форма един от основните постулати на литературната критика за “Бай Ганю. Невероятни...” свързан с релацията “автор - герой”. Въпросът не е в това, че посочената архаична символика все пак ни показва нещо вярно, а именно, че поражда обществени разрушения, смърт (напоследък се забелязват тенденции убийството на А. Константинов да се обяснява именно чрез тази символика) и т. н., нито в това, че предпоставя диалектическата опозиция “необходим - променим” (всъщност посоченото отношение е корелативно), а до това, че се подценява възможността властта да захранва себе си със символика и така да се преутвърждава.10
       1.6. Правен: Възможно е написаното дотук да се обяснява с надеждата, че законът ще победи “ганьовщината”11, т. е. срещаме теорията на юристите за властта, според която законите, респ. институциите и въобще институционалния живот, основан върху утвърдената и взаимно ограничена помежду им власт, ще демократизират държавата и обществото12, т. е. ще бъде отстранена “ганьовщината”.
       1.7. Исторически: Употребата на термина “ганьовщина” в синтактична обвързаност с “нация” показва неразбиране на властовия модел “Бай Ганю”, защото съществен елемент от структурата му е деленето на наши и ваши , т. е. терминът нация има напълно условен характер в този контекст. (На друго място в книгата вече посочих раждането на компенсаторния национализъм.)13
       Същото основание може да се приложи и към един от важните въпроси на литературната критика за “Бай Ганю. Невероятни...”, а именно “Национален или социален герой е Бай Ганю?”, т. е. посоченият въпрос очевидно е безсмислен.14
                                           *
                                    *             *
       II. Властови релации и властови модел според “Бай Ганю. Невероятни...” от А. Константинов
       А. Власт - разум
       1. Вече повече от 100 години литературната критика продължава да разбира Бай Ганю като простак15. и в синонимната форма с властова интенция парвеню16.(така наричали римляните “бързоиздигащите” се простаци).
       2. Интересна е историята на тази критическа заблуда. Критическият разум през дългите години след излизането на “Бай Ганю. Невероятни ...” никога не е бил поставян под съмнение. Ползван е преди всичко като логос, познание на нещо външно, каквото безспорно представя текста на книгата, но може би поради самонадеяност и логическа самовлюбеност започва да “чете” себе си, т. е. историята си и изоставя текста, който придобива вторична, спомагателна роля; иначе как да си обясним, че не се разбира, че самият Алеков текст ни показва как става така, че “рационализирането води до ужасите на властта”17.
       Разбира се, пресилено е да се твърди, че критическият разум е бил винаги самонадеян, дори нарцистичен18., защото в по-късен етап от своето развитие открива все пак, без да разбира обаче защо е станало така, че Алековият текст е “лошо четен”19. и показва неочаквана готовност да се откаже от историята си.20.
       Разбирането за “простака” Бай Ганю е така силно утвърдено в образователната и обществена езикова практика в България, че то приема формата на пред-разсъдък, особено в училищната среда на масовото българско образование.
       Далеч по-важно е обаче друго. Литературната критика така е преутвърдила извечната опозиция “властник (простак) - критик (умен)”, която идва още от Конфуций (“Люн - ю”) и пронизва философията на властта до наши дни. Наличието на посочената релация стимулира носталгията по “умния владетел” (царя - философ на Платон); по този начин архетипното мислене замества потребността от друг тип управник, а именно този, който има характера и волята да утвърждава друг език спрямо Другия и така да способства формирането на българското общество.
       4. Вече можем да прочетем текста на “Бай Ганю. Невероятни...” съобразно по-горната релация. Още тук можем да кажем, че прочита ще ни покаже рационализиране на пътя към властта, т. е. героят знае как да се вземе властта чрез разумно подреждане на необходимите субекти и институции, както и на съответните властови похвати:
       - Управителят:
       “Управителят ли? С н а ш и т е (разр. А. К.), разбира се, (подч. м. Г. П.) - съобщава бай Ганьо...”21.
       - Околийският:
       “... и околийският е с нашите...”22
       - Комисията:
       “Постоянната комисия не е законна, ама кой ще му дири законност, тя е наша.”23.
       - Бюрото:
       “Бюрото е наше.”24.
       - Градският съвет:
       “Градският съвет е наш.”25.
       - Кметът:
       “Кметът малко шава, ама ще му отрежем куйрука”.26.; т. е. ще го “накараме” да стане наш.
       - Общинските съвети:
       “Общинските съвети по селата не са утвърдени, нарочно, разбирате ли?27., т. е. за да не пречат на “нашите”, а когато последните “спечелят” властта ще се утвърдят новите (наши) общински съвети.
       - Хамалите:
       “И хамалите са наши”.28.
       - Циганите:
       “... и циганите.”29. (съчинителната връзка, с която започва цитатът в контекста на категорията “наши”, б.м. Г. П.).
       - Данко Харсъзина: знак за участието на криминални субекти в политическите избори
       “И Данко Харсъзина е наш...”30.
       Героят е затворен за кражба, но е пуснат (как и от кого е ясно?) с определена политическа задача: “Пуснахме го ний него. Нали той ни спечели хамалите.”31. По-нататък ще се разбере, че Данко Харсъзина има и други “политически” роли : да плаши избирателите и да “накърви” изборния ден като чрез инсценировката “другите” ще бъдат обвинени в насилие.
       Спечелените “хамали” са спазарени: по два лева на човек и срещу изборите “цяла нощ едене - пиене.”32.
       - Бочоолу: героят не е “наш”, но е поставен в ситуация, където привидно изглежда така: “Това диване до самия ден на изборите ще го лъжем, че ще го направим депутат, ще напишем колкото за лице няколко бюлетини с неговото име, а другите бюлетини ще ги напишат писарите в градския съвет и от окръжното управление,”33. т. е. Бай Ганю е предвидил всичко. Не можем да не отбележим, че обсъжданият герой промисля всеки елемент по пътя към властта.
       - Министърът: знак за правителството
       Министърът също е “наш”, защото иска “непременно” Бай Ганю да бъде депутат.34. (По-надолу ще се разбере, че употребеното тук глаголно време не е подходящо за властовия модел: Бай Ганю е депутат.)
       - Възванието: обръщението към избирателите.35. (На релацията “власт-слово” отделям специално място по-долу.)
       - Числата: магическата роля на цифрите36.
       “... нашите граждани, на брой повече от 700 души...”37. Другите граждани, т. е. тези, които ще подкрепят опозиционната “троица”: Никола Търновлията, Лулчо Докторов и Иваница Граматиков (от страна на Бай Ганю също са трима: Ганю Балкански, Филю Гочоолу и Танас Дочоолу), са “няколко.”38. (На други места в текста числата играят същата роля: очевидно те представят важен елемент от структурата на “вярата” на селяните. Баю Ганю добре разбира това.)
       Не е без значение, че в същия контекст двете политически групи са представени различно, както синтактично, така и графично: тази на Бай Ганю йерархично, начело с него, докато другата - съчинително и в края е поставен политическият опонент Иваница Граматиков. (Литературната критика за “Бай Ганю. Невероятни...” държи да представи политическите избори в текста като двубой”.)
       - Печатницата: възванието да бъде напечатано с едри букви, при това без пари: няма съмнение, печатарите, респ. печатницата е зависима от властта - в случая: “градският съвет” и другите “канцеларии”39.
       - Бюлетините: знак за вота на избирателите; същият обикновено се представя в синтактична и смислова релация със свободен.
       И при изборните бюлетини Бай Ганю е предвидил всичко; хартията “сивичка, жълтичка”, сгъването им - “като муски”, на опозиционната “хартия” ще се изпишат “нашите имена”.40.
       - Окръжен съвет:
       Бай Ганю обяснява на политическата си група избора на окръжен съвет: “Осем излязоха техни, четворица - наши. Накарахме да касират четворицата от техните, по-главните... Останахме четири техни и четири наши. Ама от техните оставихме само фукарите. Събрахме се да избираме постоянна комисия. (подч. м. Г. П.) Едного от техните разсилният не можа да го намери - сещате ли се?”41, т. е. “нашите” имат мнозинство. И това далеч не е всичко: “получиха се повече гласове за нашите, защото на двама от техните бяхме обещали поотделно, че ще ги изберем за член-секретари и те, ахмаците, гласуват ли, гласуват за нашите ... ха-ха-ха!”42.
       - Бюро за изборите:
       “Сега да ви кажа как се избира бюро за изборите. То става по жребий. Председателят на съда го тегли. Тъй се казва, “по жребий”, ама аз мога да ти избера когото искам. И твърде лесно: ако пуснеш билетчетата в чаша, да могат отвън да се виждат, трябва да драснеш с мастило по една чъртичка на пълните билетчета, ако ли пък са в кутия, трябва да земеш по-дълбока кутия, да не се виждат от страна билетчетата, и ще наредиш пълните от една страна, празните - от друга. След туй остава ти само да подшушнеш на председателя, че “работата му е спукана” и затова “да си отваря очите”... Извикат: Иван, Стоян, Първан! Трябва ли ти Първан? - земи пълно билетче. Не ти ли трябва Първан - земи празно билетче. Сиреч председателят тегли жребия...”43., т. е. окончателно е отстранена случайността (жребият), възможността да бъдат “избрани” другите.
       Казаното по-горе ни позволява да твърдим: разумът чрез възхитителна логика стига до...властта. Закономерно политическата група около Бай Ганю слуша с “благоговение” и признава, че той е “изучил” изборите, “тия пущини на пръсти”44.
След всичко това разумът е възхитен от себе си и превръща политическия избор в зловеща игра: наместо избран човек (партия) накрая на рационализирания път към властта застава магарето: “Ти, господине мой, тури ме в която щеш околия и ми кажи когото щеш да избера. Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара.”45 Логично оттук се появява заключението на Гочоолу: “И онези простаци (подч. м. Г. П.) намерили с кого да се борят. Тежко им.”46
А1. Власт - насилие
Релацята “власт - насилие” традиционно е разглеждана и разбирана самостоятелно, т. е. извън полето на отношението “власт - разум”. Можем с известна сигурност да предположим, че този подход се основава на схващането, че двете части на същата представят изначални човешки същности (атрибути).
Литературната критика за “Бай Ганю. Невероятни...” постъпва по същия начин. Решаваща част от текстовете, посветени на проблема, се пада на марксистката критика, която отделя специално внимание на насилието употребено от “майката” на Бай Ганю в изборния ден. (Марксистката критика обаче офрми абсурдната опозиция “капиталистическо насилие - комунистическо насилие, като последното получи философска и нравствена подкрепа от авторите, защото Маркс пише, че революционното насилие е “акушерка” на новото. Следва категорично да заявим, че нито една идея, цел и т. н. не може да оправдае употребата на насилие при своето осъществяване.)
Поставям релацията “власт - насилие” в полето на отношението “власт - разум”, зашото текстът на Алековата книга ни показва нещо твърде различно от написаното по-горе: разумът промисля употребата на насилие преди изборния ден и описва точно практическия ефект: “само дай ми околийския с жандармите и ми дай 1000 - 2000 лева. Да ти събера аз тебе, приятелю мой, ония ми ти синковци от кол, от въже, тъй 40 - 50 прангаджии, и да ги наредя в две - три кръчми по краищата, да им подложа по ведро на глава, па да им извикам “Хъ бакалъм! Да живее България!” Хе - е! Тука ли си , Пенке ле!... Като накървят ония ми ти изпъкнали очи, като почнат да вадят от поясите ония ми ти ножове, да ги бучат по масите, като вдигнат една олелия с ония ми ти прегракнали дрезгави гласове - страх да те побие! Па земи, че поведи през нощта тази страхотия през сред града... Опозиция ли?... Дяволът не може да ти излезе насреща! Прекарай ги край къщата на някой противник... Мале мила! 47..., и т. н. и т. н. до твърдението,че “магарето” непременно ще бъде избрано.
Тук е мястото да добавя, че към множеството институции, описани по - горе, рационално подредени и насочени към властта, тук участва и полицията, органът на държавата, призван иначе да защитава мирните граждани от престъпниците.
След написаното мисля, че може да се твърди, че разумът употребява насилието, за да прикрие описаната подробно рационализация към властта, нещо подобно като инсценировката за “убийство” на Данко Харсъзина в изборния ден, т. е. насилието е маската на разума, чиято логика води към властта.
Функционално и смислово зависим от релацията “власт - насилие” е и въпросът за състава на политическата група с водач Бай Ганю. В преобладаващата си част това са криминални престъпници и декласирани такива от обществото: Бай Михал - обрал говедата по турските села по време на Руско - турската война от 1877/ 78 г., Бай Ганю - от същото време са и неговите воденици; Данко Харсъзина - крадец, затворник; Дочоолу - “продал чергите на селяните... с твоя пусти фаисчилък”; Петреску - удавил баща си в блатото; “Копилето” на Серсем Пеща - обрал черквата; “Внучето” на Данко Харсъзина - откраднало сноп бюлетини от опозиционните кандидати; хайдук “Бонча”; Топачоолу - страшен външен вид и др. такива.
       На други места в книгата показах възможни интерпретации и експликации на описания криминален състав на политическата група около Бай Ганю: субекти, които не могат да си вдигнат главата над “оградата”, оттук - страх от демократичното и един от неговите принципи конкуренцията на публично място (Адлер); при този състав от политици и съмишленици няма доверие и по-добре, защото то ражда безпокойства и проблеми на водача (Р. П. Уорън); партиите представят “религиозно-мафиотски” сдружения (П. Кенън).
       Към написаното ще добавя: криминалните субекти в политиката лесно се консолидират и лесно се управляват, защото: те знаят за извършените престъпления срещу другите. Така демократичното придобива постепенно част от своята философска и нравствена яснота: основното деление е между “криминални престъпници, обвити в политическа привидност” - “други, които притежават идеология и характер да утвърдят ценностите на демократичното.”
       В същия контекст се намира един от значимите проблеми на демократичната култура: криминалните субекти с политическа роля се нуждаят от властта, за да се освободят временно от страха на наказанието (оттук - параноята на властниците48.), от по-дълга, може би вечна власт, за да заличат следите от престъпленията - оттук се появява възможността демократичното да придобие циклистки характер: когато властта се консолидира върху минала престъпност това неизбежно поражда “леви” революционни движения. Впрочем, властниците от този тип еднакво се страхуват, както от “левите”, така и от “десните”, които биха ги осъдили чрез закона: така се ражда философията с обществено-нихилистична насоченост “всички са маскари”. (Фр. Ницше не греши: политиката ражда нихилисти и неудачници. На последиците и проблемите свързани с твърдението на немския философ отделих немалко редове на други места в книгата.) С други думи: такава власт прави всичко възможно да разруши смисъла на идеологията в политическия и обществен живот, както и да утвърждава политическия партизанлък”, т. е. верни на замисъла и насочеността на властта субекти, които драстично се противопоставят на аксиологическия и либерален характер на демократичното.
След всичко написано по-горе за релацията “власт - разум” определящият проблем е свързан с опита да се конкретизира и структурира формата на разума насочен към властта, защото би било голяма грешка да се мисли, че по-горе описах разума въобще.
Един от значимите компоненти на разума, чиято лигика и знания са насочени към властта, според мен, е свързан с релацията “власт - числа”.
Текстът на “Бай Ганю. Невероятни...” ни предлага изобилие от рационална употреба на числата с политическа и властова интенция: В писмото (резолюция) до царя е записано: “Горнята резолюция се прие от 11 000 (подч. м. Г. П.) най-видни граждани и се упълномощиха Ганьо Балкански, Михал Михалев и Гуньо Килипирчиков да я поднесат пред стъпките на Ваше Царско Височество. Урраа!” - написаното в него е в опозиция със сетивната реалност, според бай Михал присъстващите са били 11 души;49 Възванието към избирателите на нашата околия (очевидно последната е “наша” заради числата) представя друг вариант на отношението между числата:”... нашите граждани, на брой повече от 700 души (подч. м. Г. П.), събрахме се днес в двора на училището в Парцал махлеси и като обсъдихме въпроса по кандидатурите на лицата за представители, останахме съгласни и единодушно (подч. м. Г. П.) решихме да препоръчаме...”50. на избирателите Ганю Балкански, Филю Гочоолу и Танас Дочоолу за народни представители, а за другите кандидати: Никола Търновалията, Лулчо Докторов и Иваница Граматиков в текста е записано, че те са представени от няколко души ,”51. видно е, че числата вече са еманципирани от сетивното и придобиват метафизичен характер.
На други места в текста числата играят и други роли: при бюлетините представят времето и внушават огромен брой: “Цяла нощ ще се пишат нашите” (бюлетини, б. м. Г. П.)52; при “съмишлениците” представят физическата сила: 40 - 50 прангаджии, 40-50 патили и т. н., дори - бюджета на предизборната подготовка: за Данко Харсъзина - 50 лв., хамалите - по 2 лв. на човек, 300 оки хляб: 100 оки в циганската “махла” при Топачоолу, 100 оки в Парцал “Махлеси” в Гоговата кръчма 100 оки при хамалите, ракия - да е под 2000 лв., “мардалък, дроб, черва, кокали...”: всичко 1000 - 2000лв.53.
Метафизическата същност на числата е позната още на древните гърци (Питагор, Евклид), но същата не е била използвана за политически цели, може би защото “теорията за запазените места” в държавата и обществото (Платон) все още е доминирала, т. е. употребата на числата за политически цели е откритие на Новото време.
Л. Шестов с изключителна проницателност анализира и разбира тази модерна игра на числата в историята и политиката от Френската революция насам: след като става ясно, че всички не могат да бъдат щастливи (равни, богати, свободни и т. н. лозунги) при споменатата революция, идва ред на социалистическата - тя обещава на мнозинството щастие ( “рай на земята”) за сметка на малцинството властници (крадци и парвенюта): по време на демокрация нейните идеолози твърдят, че малцинството отново е взело властта и т. н. - оттук споменатия няколко пъти циклистки характер на теорията и властта, ако се следва посочената логика; големият проблем според Л. Шестов, е другаде: съществува опасността да се окаже в друга зависимост: малцинството властници чрез мнозинството вярващи ( и в числата ) да подтиска друго малцинство , което има волята, ценностите и характера да утвърди демократичното.54.
Разбира се, тук от особена важност е да се подчертае вярата на мнозинството в метафизичната роля на числата, оттук и допълнението към разбиранията на М. Вебер и А. Бергсон за магическия характер на масовия човек.55.
След като установихме стойността на знанието за компонента “магически характер на масовия човек”, респ. вярата в числата, както и че същият заема съществено място в структурата на разума, който се опитваме да разберем, предстои да подчертаем значението на релацията “власт-необходимост”, която представя другия важен компонент.
По-горе, на няколко места в книгата, имах възможността да изложа част от разбиранията си за “необходимия” Бай Ганю и свързания с него диалектически метод. Тук ще добавя: дори да допуснем, че Бай Ганю е наистина необходим, за да оразличаваме другия, не - Бай Ганю, все пак ще отбележим, че защитниците на обсъжданата теза не ни казват каква е социалната и политическа позиция на не-байганювците, а предпочитат написаното за нея да остане в полето на абстрактния морал, очевидно далеч от разбирането, че моралът е функция на езика, респ. действията на субекта, а не някаква външна, субстанциална категория, чиято употреба зависи от необходимостта на властовия процес.
По-важното тук обаче е наличието на една уловка със стратегически характер: имплицитно се внушава, че свят без Бай Ганю е невъзможен, т. е. той е Необходим и особено - твърдението, че Бай Ганю не е необходим, според горната логика, се обявява за поредната утопия.
Разбира се, проблемът е другаде: необходима е смяната на модела, респ. на съотношението, когато и където “байганювците” ще бъдат маргинализирани, защото представят отклонение от демократичното, а не необходимост за оразличаване и остойностяване на същото.
Следващият компонент е свързан с твърдението, че решаващата част от логиката на разума насочен към властта и неговото говорене принадлежи на скрития, архетипен глас на Държавата, глас, който може да бъде представен така: от Идеалната държава на Платон през необходимото “чудовище” Левиатан на Т. Хобс до Хегел, където Държавата се корелира с Истината и Целесъобразността. (Задължително е тук да подчертая, че не предлагам ново “отмиране” на държавата, а нейното ограничаване до точно определени функции в полза на обществото, респ. личността и особено държа на утвърждаването на разбирането, че демократичното е дело на всеки, който е направил своя избор в негово име.) По-значимото тук е, че по този път се разпада категорията Избор или с други думи, в релация с Алековата книга, рационализацията на пътя към властта при Бай Ганю практически представя избор преди избора, т. е. министърът (държавата) “иска непременно” Бай Ганю да е депутат и той е преди да бъде избран, защото министърът иска.
Последният компонент е свързан с постоянното нарастване на знанието за нещата и думите на властовия разум.56. На много места в книгата показах и подчертах, че Бай Ганю си мисли, че знае всичко и гледа с пренебрежение, ирония, а по-късно и с омраза на научното знание. Описаната самонадеяност е в основата на всички обществени колизии.
Б. Власт - вяра
Литературната критика за “Бай Ганю. Невероятни...” упорито представя политическите избори като двубой между Бай Ганю и Иваница Граматиков. (Вече показах, че това разбиране функционира от архетипните релации “зло-добро”, “дявол-светец”, “хищник-демократ”; началото на тази дълга редица изглежда се намира в “горския цар” на Дж. Фрейзър.)
Проблемът е, че текстът на “Бай Ганю. Невероятни...” ни представя и друг участник, “селяните”, при това в следната форма: “Те (селяните, б. м. Г. П.) си изказваха нуждите (подч. м. Г. П.), той (Иваница Граматиков), б. м. Г. П.) държеше бележки и чистосърдечно казваше кое може да се удовлетвори, кое не, за крайно неудоволствие на селяните (подч. м. Г. П.), привикнали да им се обещават златни гори” (подч. м. Г. П.).57.
На други места в книгата вече изложих разбирането си, че властта, респ. властовият модел на Бай Ганю е функция от “смъртта на Бога” (Фр. Ницше) и че той се държи, действа и говори като нов, но друг бог. Подчертах също, че Бай Ганю не вярва в християнския Бог, но все пак спазва (симулативно) определени традиционни религиозни ритуали, защото иска другите, които вярват да му повярват, че вярва. Посочих и интуицията на повествователя в “Бай Ганю. Невероятни...” относно двукратната употреба на термина “господ”, чиито произход е от “господ-ар”. Големият въпрос обаче е: “Кои са другите към които е насочена описаната ритуализация на християнската вяра?” и функцията (подвъпрос): “Кои попадат в посочената вече категория молители?”
Възможните отговори можем да търсим в следните посоки:
1. Цитираната малко по-горе част от разказа “Бай Ганю прави избори” представя отношението между Иваница Граматиков и “селяните”58. преди политическите избори, т. е. преди властта, на която селяните се надяват, вярват и очакват. Коя власт обаче: текстът предлага две възможности: - на “Бай Ганю” и “Иваница Граматиков”?
Иваница Граматиков при политическите си срещи със “селяните” не ползва езика на “полуистините” така характерен за политиците - демагози, които обикновено вземат властта. Той не обещава, защото има характера да каже “да” или “не” на техните искания - очаквания (Фр. Ницше твърди, че в края на краищата всичко в живота се редуцира до тези две кратки думи.), но тази позиция на “опозиционния кандидат поражда “крайно неудоволствие” у селяните, защото те искат и очакват да им се обещават “златни гори”. (Вече писах за обещаното щастие за всички или поне за мнозинството от двете известни революции: мнозинството от хората обаче още не са разбрали, че съществува корелация между “общото щастие” и “гилотината”, както проницателно е разбрал това Ремарк. А може би го разбират?!). В този контекст изглежда правилно твърдението, че “златни гори” е синоним на щастие, рай на земята и др. подобни термини. Коя е обаче в текста властта, която обещава?
2. Насочваща логика, която да способства откриването на отговора на последния въпрос произтича от писмото от “един приятел” в разказа “Бай Ганю прави избори”. (Художественият похват чрез анонимен “герой” да се представят важни мисли, чувства и т. н. А. Константинов изглежда усвоява от Ф. М. Достоевски при учението си в Русия.)
Литературната критика за “Бай Ганю. Невероятни...” въобще не се занимава с писмото сякаш то не съществува в текста. Нещо повече. Марксистката й част твърди, че А. Константинов пише разказите си за Бай Ганю не само като отражение на ставащото в българската политическа и социална реалност от 90-те год. на ХIХ в., но че същите са дори пряк продукт на конкретни политически реалии. Така тя създава релацията между фейлетона “По изборите в Свищов”, писан от Щастливеца по повод изборите за VIII ОНС през 1894 г. и разказа “Бай Ганю прави избори”, основана на твърдението, че фейлетона просто написва разказа. Сравнението между двата текста показва, че такова разбиране е категорично невярно. (Проблемът за ролята на марксистката литератулна критика при изграждането на определен тип обществено съзнание далеч не се изчерпва с констатацията, че тя допуска фактически грешки, а е свързан преди всичко с потребността й от политически Авторитети, т. е. тя е функция на властта, а не на размисъла, познанието и т. н.; с други думи - марксистката критика е повече вяра, отколкото знание.)
На други места в книгата вече имах възможността да подчертая принципната разлика между фейлетона и разказа: в “По изборите в Свищов” съществува описание на протестния митинг, който осъжда “позорните насилия на властта”, дори има силен документален аспект - протестиращите граждани са 4853, “преброени един по един в присъствието на прокурора” и т. н. в разказа - протестният митинг липсва, А. Константинов се отказва от езика на числата и на тяхно място функционира споменатото писмо от “един приятел”, текст, който най-общо можем да оценим като нихилистичен, дори крайностно спрямо българския народ.
Разбира се, общите оценки няма да свършат никаква работа, както и твърдението на Фр. Ницше, че политиката “ражда нихилисти и неудачници.” Прочитът на разказа “Бай Ганю прави избори” в очертания тук контекст ще ни покаже следното: а). политическите избори в текста се провеждат затворени между двете части на писмото; б). първата му част завършва с многозначно мълчание: “... тази сган (има се предвид политическата група на Бай Ганю разбрана като знак на определен вече властови модел, б. м. Г. П.), има своите представители в Народното събрание, а хилядите избиратели...”59: хилядите избиратели - не става ясно какво ни казва многоточието (във фейлетона е напълно ясно: хилядите граждани - избиратели публично протестират срещу “беззаконията” на “тази сган”.), и в). разказа за изборите завършва с краен нихилизъм и безверие: “Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? (има се предвид народа, б. м. Г. П.) - Идеали? - ! - Суета, вятър!...”60.
Констатацията на станалата очевидна мисловна и езикова промяна при А. Константинов в периода на няколкото месеца от публикуването на фейлетона “По изборите в Свищов” и разказа “Бай Ганю прави избори” заема твърде малка част от опита да открием отговора на поставения по-горе въпрос. Важно място запълва вярната опозиция “идеали - идеология”(Ж. Иванов), оформена от края на разказа и разбирането на част от властовите релации в текста на “Бай Ганю. Невероятни...”, но въпреки това не се доближаваме съществено до желения и възможен отговор.
3. Според мен експликацията и оттук - отговора следва да се търси в релацията “власт - вяра”.
3.1. Проблемите, свързани с релацията “власт - вяра” имат своите начала в: разбиранията на Паскал, според които “чувството има своите основания, които разумът не познава”; на Ж. Ж. Русо - религията произтича от сърцето, а религията - това е вярата. (О. Сабатие). Специално внимание заслужава твърдението на Фр. Шлайермахер, че религията т. е. вярата е “чувство за безусловна зависимост”, “чувство за единство”.
3.2. Масовата човешка потребност от Авторитет тук заема подобаващо място: “Знаем, че човешката маса силно се нуждае от авторитет, на който може да се учудва, пред който да се прекланя, под властта на който би трябвало да върви, понякога дори понасяйки несправедливост от негова страна.”61. Описаната потребност и свързаните с нея последици се разширява съобразно становището на Ричл, според което сърцето, т. е. вярата едновременно изпитва чувство на греховност и желание за блаженство. Оттук и: “На него (авторитета, б.м. Г.П.) трябва да му се възхищават, може да му се доверяват, но не бива да се страхуват от него” (подч. м. Г. П.); 62.
3.3. Освен казаното и подчертаното дотук следва да обърнем специално внимание, че вярата участва като съществен елемент от социално - политическата организация на хората. Оттук и насоката, която тук ни занимава в отношението с властта.
3.4. Властта вярва, че боговете даряват щастие, но човешката маса очаква тези дарове да станат реалност чрез молитва, но това, според нея, не става: масата изповядва причинно - следствения метод. Оттук и твърдението, което заема решаваща част от опита ни да открием възможния отговор: символичното заместване на Бога с друг бог, този на политиката и властта, защото те също обещават щастие, ако ги “помолим”, се извършва върху основата на очакването, а това означава материалистична критика към Бога за неизпълнените Му обещания, а това практически означава изгонването на Христос и новия от другия политически бог. (Достоевски) 63.
3.5. Описаният процес не е етически, а религиозно- политически: няма ограничаване на нагоните, особено на сексуалността (Фройд) , а е изразено превръщането на Бога в Господ-ар, т. е. на правилата в дела, дори делата са срещу правилата. Мисля, че стана ясно, че “хилядите избиратели” ще подкрепят посоченото превръщане, а властта - това е властта на Бай Ганю. 64.
3.6. Интересно допълнение към казаното по-горе представя твърдението на А. Бергсон, че “религията е защитна реакция на природата срещу разлагащата сила на интелекта” (подч. м. Г. П.) 65; както и срещу създадената от него представа за неизбежността на смъртта. 66.
Ако всичко това е така, то под интелект (разум) следва да се разбира публичният такъв, а може би и самоцелният, без идеологическа и практическа насоченост, а не скритият, властовият разум описан от нас по-горе.
И нещо по-важно. Превръщането на скрития властови разум в публичен представя сериозна възможност за връщане към Бога и произтичащите от това християнизиращи последици, а това е и основната цел на настоящата книга.
3.7. От контекста очертан по-горе се появява още едно, при това важно, разбиране на Иваница Граматиков свързано с участието му в т. нар. политически двубой между него и Бай Ганю.
Литературната критика за “Бай Ганю. Невероятни...”отново с впечатляваща единодушност интерпретира противопоставянето между Иваница Граматиков и Бай Ганю единствено и само политическо, респ. властово. Посочената опозиция способства да се игнорира позицията “власт - стремеж към признание”. Възможно е интерпретацията на литературната критика по косвен начин да ни съобщава за отсъствието на демократичното, доколкото наличието на “стремежа към признание”, заявен публично предполага демократичност. Разбира се, друг въпрос е, при това не маловажен, защо Иваница Граматиков насочва споменатия стремеж към властта, а не към образованието например?
Особената важност на релацията “власт - стремеж към признание” произтича от твърдението на Фукуяма, че този “психологически императив” представя сърцевината на демократичното за разлика от други теории, които намират икономическите мотиви у човека за определящи!
Оттук следва корелацията межде християнската култура, основана върху “всеобщата равнопоставеност (подч. м. Г. П.) на хората пред Бога” (Фукуяма), а не подобие на Бога и демокрацията, т. е. чрез стремежа към признание, доколкото едно общество го препятства или не, се потвърждава християнската култура и цивилизация, т. е. съществува пряка връзка между християнството и демократичното.
Тоталният властови разум на Бай Ганю отстранява посочената корелация, за да утвърди властта, която произтича от смъртта на Бога: оттук - вертикализация на съзнанието, убеждението, че единствено властта носи признание и т. н. до политическия партизанлък, който практически е критерият за демократичността или не на дадено общество. 67.
В. Власт - слово
Литературната критика за “Бай Ганю. Невероятни...” интерпретира политическите стремежи на Бай Ганю съобразно схващането на самия герой, че властта е “келепир”, без да се интересува особено от това как се стига до властта и каква е ролята на словото по този път. Марксистката й част, в това няма нищо изненадващо, защото тя беше подчинена на икономическото учение на Маркс, конкретизира и доразви по-горното като придаде на героя единствено и само икономически мотиви, а всички останали негови думи и действия придобиха вторично значение. Така чрез масовото и “общозадължително” образование, особено чрез метода на повторението на различните му образователни степени, се утвърди една от най-упоритите представи за Бай Ганю, а именно икономическата, която анализирана показва подчиненост на линейното разбиране за времето и ставащото в него при пълното отсъствие на словото, неговата определяща роля и функции, т. е. формата е: “пари” (кражба на собственост) - власт - пари (собственост: предприятия и т. н.).
Внимателният прочит на текста на Алековата книга ще ни покаже, че Бай Ганю държи преди всичко да завладее и употреби по съответен начин словото и в името на тази изключително важна цел той отхвърля всички предложения, които имат икономико-финансов характер и обещават, дори гарантират, бърза печалба. Разказът “Бай Ганю журналист” ни предоставя необходимите доказателства за направеното твърдение.
Бай Ганю свиква събрание: “Събрали се: сам стопанинът, Гочоолу, Дочоолу и Данко Харсъзина и разсъждават - като какво предприятие (подч. м. Г. П.) да заловят, за да се възползуват най-изгодно от положението.”68., т. е. от властта, която вече притежават. Първите думи на Бай Ганю към посочената група, както и решението накрая, са показателни за дълбоката неверност на изложената по-горе интерпретация и поради това ще ги цитирам:
- Трябва и ний да клъвнем по нещо - казва бай Ганьо, - току тъй на сухо патриотизъм - бошлаф. Я ми кажете вий сега, както стоят работите, като откъде може да се удари най-добър келепир?” (подч. м. Г. П.)69.
И посочените лица “казват”, т.е. предлагат: Гочоолу - да “отворят руски трактир”; Дочоолу - “фабрика за квас”; Данко Харсъзина - “да основем една банка”70.
Бай Ганю е категоричен в неодобрението относно направените предложения и вижда “най-добрия келепир” в издаването на вестник, т. е. в употребата на словото, по-точно - писаното слово. Икономически мислещите около него са смутени, дори сериозно разтревожени - как така вестник, за това ли беше всичко?! Бай Ганю е решил: отново решението е взето преди събранието: вестник ще бъде и ще се казва “Народно величие”.
Бай Ганю определя и стратегията на вестника: ще бъде проправителствен отначало “Па сетне, като подушим, че им се разклатят краката, да им ритнем едно текме и с новите пак на власт, а?”71. Избират главен редактор: Данко Харсъзина; Бай Ганю разпределя работата - Гуньо Адвокатина ще пише уводната статия (стилистичните указания принадлежат на Бай Ганю), а заедно с Данко Харсъзина, на мастика и мезе (атрибутите на предизборната борба), ще пишат антрефилета, т. е. започва “производството на думи (дискурс)” (М. Фуко).
1. Тук е мястото да се подчертае, че написаното по-горе ни представя, както контрола върху вестника, така и “производството на думи”.
А. Константинов разбира, че “производството на думи” е по-важната част, защото пише: “Върху масата съгледах един къс хартия, на която беше написано с байганьовски почерк: “До редакцията на в. “Свободно слово”. Последното название зачеркнато и вместо него написано “Свобода”. По-нататък: “Потайностите на Стамболова - и това зачеркнато и вместо него написано “Анархия”. Ясно се виждаше, че авторът на писмото дълго време се е колебал кой път да хване, защото на много редове се забелязваха зачеркнати думи, заменени със съвършено противоположни тям по смисълта.”72.
2. Не по-малко важно е да се опитаме да разберем структурата на байганьовското слово, неговата употреба и насоченост.
Високата73. езикова и стилистична култура на Бай Ганю и групата “около него повествователят ни представя в “чист вид” при оставката на Ст. Стамболов и свързаната с нея прокламация, чиито текст е написан от Бай Ганю.
Споменатата прокламация е адресирана до Царя и подкрепя оставането на Ст. Стамболов на власт, т. е. Царят не трябва да освобождава управника, защото същият е “най-гениален вожд” и е “олицетворение... на всичко честно, благородно, целомъдрено, прогресивно, либерално!”74. Според текста на прокламацията оставката на Ст. Стамболов е предизвикана от “Северния враг” и този политически акт нарушава, както държавността, така и представата за петвековното робство, т. е. “заплахата от “Северния враг” попада в релация със “спомена” за “игото”. Посоченото отношение формира нова философия на времето: времето след оставката на Ст. Стамболов става далеч по-страшно за българите от изминалите пет века, които са редуцирани до “приятен сън”.
Логиката на употребените в прокламацията думи започва да се изяснява след констатацията, че в текста не присъства чуждият субект на властта: за петте века - османската власт, за “днес” - руската. Първата е отстранена чрез формулировката “приятен сън”, а втората - чрез “географско-природен враг.” Властта в България обаче присъства: Царят, “Ваше Царско Височество” и “нашия... най-гениален вожд”, т. е. министър-председателя Ст. Стамболов.
По този езиков път се стига до релацията “българска или “наша” е властта в България”. Прокламацията представя категоричен отговор: властта е “наша”, защото опозицията е съставена от “развратни предатели”, “невежи и невъзпитани нищожества”, които “денонощно се стремят да подкопаят основите на нашия държавен строй...”75 Така основният глас в прокламацията държавният е сведен до употребата на властта чрез описаната вече езикова формула “наша”.
Съобщението във в. “Свободно слово” като че ли променя ситуацията: Царят е приел оставката и Стамболов “пада”. Политическата група на Бай Ганю решава: “Сега трябва да го напишем наопаки.”76. (подч. м. Г. П.)
Описаните по-нататък в текста стилистични редакции сякаш потвърждават силата на взетото решение: променя се философията на времето: “Освобождението ни от петвековното ни робство е нищо в сравнение с бляскавото събитие, което разруши веригите на грозния тиранин”77. т. е. негативната насоченост на времето в първия вариант на прокламацията е променена в позитивна “от свобода към повече свобода; “най-великият вожд” става “най-грозен мъчител”...”78. отечеството е “мило”, а министър-председателят е “олицетворение на народното нещастие!... на всичко безчестно, вагабонтско, развратно, мракобесно и тиранско!”; опозицията вече е на власт и поради това вече е съставена от “благородни патриоти...образовани и възпитани държавни мъже...”79. (По-нататък в текста се разбира, че “министърът” е наистина “благороден патриот”, защото “иска” “Бай Ганю да е депутат”.)
При редакцията на частта свързана с опозицията Бай Ганю открива грешка: “благородните и възпитани държавни мъже”... “денонощно се стремят да подкопаят основите на нашия държавен строй”80, т. е. запазена е формулировката от първия вариант на прокламацията.
З. Фройд твърди, че езиковите грешки не са случайни и са продукт на несъзнавани процеси81., т. е. Гуньо Килипирчиков знае по аналогия, че и благородните и т. н. “ще подкопаят” държавата. С други думи - няма разлика: “и едните, и другите са маскари”, следователно можем да продължим да пишем “наопаки”, докато властта стане “наша”, защото тя е “една и съща”?
Несъзнаваното обаче е отстранено: вече казах, че Бай Ганю открива грешката и редакциите продължават под рационален контрол. Известни колебания поражда въпроса за насочеността на външната политика на новата власт, възниква дори конфликт между Гуньо и Бай Ганю, но все пак се стига до езиково съгласие: “... с великите европейски сили82., като ни възвърнат към величието на Аспаруха и Крума”83. т. е. философията на времето търпи последната промяна, при която “днешното” и “миналото” се сливат и заличават, за да се открие отново държавата при това в нейното изконно и непоколебимо начало (Аспарух и Крум).84.
Другият текст, който заслужава нашето внимание е от разказа “Бай Ганю прави избори”, а именно “Възвание към избирателите на нашата околия”.
По-горе подчертах един от важните елементи от структурата на посочения текст свързан с магическата роля на числата, а тук ще добавя разбирането си за отношението между другите части в него.
Основното противопоставяне във “Възвание...” е между “... доброто на Отечеството, материалното (подч. м. Г. П.) подобрение на земледелеца, облекчение положението на данъкоплатеца (подч. м. Г. П.), с една дума интересите (подч. м. Г. П.) на Нашата околия...” и “...хубавите им думи... ласкания... слухове и измислици”. 85.
Думите на първата част от отношението принадлежат на политическата група на Бай Ганю и представя обещанията на нейните кандидати: Ганю Балкански, Филю Гочоолу и Танас Дочоолу, а другите - на опозиционните кандидати: Никола Търновлията, Лулчо Докторов и Иваница Граматиков.
В контекста на релацията “власт-вяра” излжих разбиранията си относно “материалната вяра” на “селяните”, която има пряко отношение към “обещанията” на Бай Ганю. Тук специално ще подчертая, че дискредитирането на “хубавите думи” на опозиционните кандидати става чрез обвинения срещу личността на кандидата, изразени в три форми: първата, Никола Търновалията е функция на представата за Търновския регион: “...от инат за бълхата изгаря юрганя...”, втората, Лулчо Докторов е представен хиперболично: покрива пространствено и смислово цялата представа и страх от Задунайската губерния; и, третата, Иваница Граматиков е непознат, т. е. липсва представа, а само името очевидно не позволява да бъде избран, но все пак причинно-следствената връзка между “руски възпитаник” и “следователно предател” следва да отстрани въпросния кандидат от интересите на “нашето мило отечество”.86.
От написаното е видно, че езикът (словото) на другия, опозиционните кандидати, липсва и е заменен с представата за тях, разбира се, в релация с вярата за предстоящо материално благополучие на селяните.
Особен интерес в контекста на релацията “власт-слово” представя “антрефилето” срещу “учения, честен... и нам какви дивотии... комшия” от разказа “Бай Ганю журналист”.
Политическата група на Бай Ганю, вече описахме това, създава вестник “Народно величие”, избира главен редактор, поръчва се отново мастика и “почва се писането”: “Научаваме се, че...”, пише бай Ганьо и излага върху един лист бяла хартия такива черни хули срещу своя съсед, за каквито не само че не се е “научавал” някой път, но нито на сън му са минали (подч.м. Г. П.). Пише бай Ганьо, пише и зачерква, той е все недоволен от ядовитостта на своите стрели: крадец е за него нежна думица, той я зачерква и пише хайдук, но тази дума е станала обикновена, бай Ганьо добавя пладнешки и я съединява с едно фатален. Съседът, жена му, децата му, родът му - излизат под перото на бай Ганя феноменални (подч. м. Г. П.) изверги... Той чете своето произведение на Данко Харсъзина. Данко със светнали от мастиката очи поощрява с въодушевление майстора на антрефилетата:
- Карай, карай, карай! Блъскай, майка му стара, пред нищо недей се спира, пред нищо! Блъскааай! - гърми Данко Харсъзина, като че командува някое артилерийско сражение 87....(подч. м. Г. П.)
Този пространен цитат ни казва следното относно “производството на думи” от Бай Ганю:
Аналогията, проекцията на собственото Аз върху съседа, показва езиково развитие: крадец - хайдук - пладнешки, фатален феномен, т. е. съседа става непознаваема субстанция. Нещо повече: аналогията започва да се движи от собствената си езикова енергия, придобива огромни размери и обхваща дори институциите, които самият говорител, Бай Ганю, не притежава: семейството и рода на съседа;
Употребените от Бай Ганю думи имат своето езиково начало от термина война (сражение), т. е. изразяват разбирането, че “атаката е най-добрата защита”. Поради това глаголите тук изразяват движение (карай, блъскай), при което няма прегради, няма нищо: другият вече не съществува, той е убит чрез езика;
Дори символиката на съня, според З. Фройд езикът на сънищата е символичен и неговото разбиране изисква специална и специализирана подготовка, е разрушена. Думите на “антрефилетата” влизат в интимното и неконтролирано от съзнатия Аз пространство на съня на съседа и го рационализират и обясняват “чрез морално-психологически термини. (Според Платон “добрите” хора сънуват това, което “лошите” правят. Така чрез рационализираният езиково сън съседът става “лош”.)
Написаното по-горе няма да се разбере, ако не се открие насочеността на употребените думи, а тя е към следващият Иваница Граматиков, защото абстрактният съсед съответства на вече победеният опозиционен кандидат: учен и честен. Така употребените думи в “антрефилето” превръщат временната власт във вечна, защото е отстранен бъдещия опозиционен кандидат. (Оттук може да се разбере пренебрежителното отношение на Бай Ганю към опозицията в Народното събрание: “кой ти я слуша”!) Разбира се, всичко това няма да е възможно, ако не съществуваше вярата на селяните, че “формата е съдържателна и съдържанието - формално”, т. е. “щом се говори, значи има някаква истина”.
Книгата “Бай Ганю. Невероятни...” завършва с потвърждения на вече написаното: Бай Ганю не може да е опозиция (“Бай Ганю и опозиция - ама де-де!”), защото е завладял словото: сега вече идва ред на употребата на властта: “Едно да живей - хоп едно предприятие,88. т. е. властта е келепир, когато владееш словото и го употребяваш по описания начин, а другите, доколкото съществуват са молители (“Из кореспонденцията на Бай Ганю Балкански”), т. е. в ситуация, където липсва бунт, защото уважението към “големците” е в корелация с “покорна глава сабя не я сече”. Богът на властта побеждава, а тези които не слушат, да си “трошат главата”. (писмото на Бай Ганю до “внучето Стойко”)89.
Г. Власт - жени (според М. Фуко формата на релацията трябва да е “власт - секс”)
На други места в книгата си предложих разбиранията си относно релацията “власт - жени” в две насоки: похищение на езикова Европа и стремеж за господство над принципа на живота.
Разбира се, посочените разбирания не намаляват важността на релацията “власт-секс”90., която изразява господството над принципа на удоволствието и особено обезценяването на любовта за сметка на секса, чието социално измерение следва да се търси в “оварваряването” на нравите, разпад на семейството и т. н. до отрицание на модела “Ромео и Жулиета” от Шекспир.
Д. Структура на властовия модел “Бай Ганю”
Смислово подредени компонентите от структурата на властовия модел “Бай Ганю” изглеждат така:
1. Смъртта на Бога - властта на Бай Ганю е функция от обявената смърт на Бога;
2. Рационалност - рационализация на пътя към властта и оттук - избор преди изборите;
3. Липса на идеология - властта като “келепир” и оттук “изяждането” на обществените стойности;
4. Пространството - оттук отказ от езика на другия; аналогията като политически инструмент
5. Производство на думи: властова обвързаност с Големите думи и омразата към Другия - оттук - заместването на разказа с антрефилета и превръщането на другите в молители;
6. Вярата на селяните в “златните гори” - оттук отстраняването от властта на тези, които искат и творят демократичното.
Описаният властови модел “Бай Ганю” е привидно, симулативно демократичен. От него не може да произлезе осъзната личност и оттук - обществото е невъзможно. Властовият модел “Бай Ганю” постоянно ще възпроизвежда релацията “господар-роб”, макар и под други форми. Властовият модел “Бай Ганю” е скрит, тъмен, но не представя алтернатива на “прозрачния” модел на властта описан от Бентам91., а е негово теоретично усъвършенстване, т. е. молителите са видими и контролирани, но е невидим избора на видимия господар, който контролира всички.
                                           *
                                    *             *
Дейността на А. Константинов: образователна, професионална: държавна и частна като адвокат, обществена, политическа и словесна би следвало да се разбира, според казаното по-горе за литературната критика, в архаичната релация “сакрално-профанно” (М. Елиаде) като синонимно отношение на “светец-дявол”, доколкото държавното означено от Бай Ганю и представено от него е схващано като профанно (просташко), а дейността на Щастливеца като сакрално.
Ако всичко това е така, то въпросът за критериите за нормално поведение, които следва да произлизат от дейността на А. Константинов, т. е. обратното е ненормално (болест, лудост), е решен. Тогава как да си обясним, че част от литературната критика, при това в най-представителната й част, схваща Щастливеца като неудачник? (По-горе показах, че от тези релации може да произлезе властовия модел “Бай Ганю”.)
Според мен е нужен друг подход, съответно разбиране. Няма съмнение, че семейната и родова традиция на хаджи Константинови оживява в държавническа стратегия, чията визия изразява А. Константинов: начално образование с известни учители в къщи (царска традиция: Александър Велики - Аристотел; да не забравяме, че Алеко е потомък на Шишмановия род, последните царе на България преди османската власт, по майчина линия.); учение в елитната Габровска гимназия (първа в България); после - право в Русия; след завършването си А. Константинов заминава в столицата София, която в онези години е “село” спрямо търговския и уреден Свищов, по-късно заема високи държавни постове в съдебната власт и ... се отказва от всичко това, за да премине в литературното поле, неупражняваното адвокатство, за да намери смъртта си “случайно” някъде по прашния път от Радилово към Пазарджик.
Мисля, че това преминаване представя най-символичното и драматично личностно битие в българската история. Разбирането му очаква своите бъдещи изследователи. Надявам се, че съм допринесъл поне малко за този предстоящ успех, от който в немалка степен зависи формирането на българското общество.


БЕЛЕЖКИ
* Първото издание на книгата “Бай Ганю. Невероятни разкази за един съвременен българин” от А. Константинов: власт и знание” породи въпроси, на които настоящата статия се опитва да отговори.
1. В статията си “Бай Ганю - идентификации и употреби” Р. Даскалов пише: “По-нататък положението, в което сме понастоящем може да се определи като резултат от “ганьовщина” като нация; позицията на България спрямо Европа (извън нея в много отношения) напомня изходната позиция от времето след Освобождението, когато автентичният Бай Ганю разнася мускалите си из “Европата”. И т. н . Сп. “Демократически преглед”, С, есен, 1997, с. 440
2. Част от проблемите свързани с категорията повторение (вечно завръщане) и митологичната концепция на М. Елиаде за т. нар. примитивна култура на Изтока в отношение с част от критиката за обсъждания Алеков текст, разглеждам в статията “Бай Ганю. Невероятни...” от А. Константинов: същото и другото” в настоящата книга.
3. А. Камю твърди, че там където има метод, няма характер. Фр. Ницше предлага друга релация: хората, които имат метод са отстранявани в името на “порядъчните” граждани.
4. В същия контекст попада сякаш и твърдението на Ал. Кьосев, че разглеждането на творбата от А. Константинов е “връщане” на българското в пространството на срама”. Сп. “Демократически преглед”, С, есен 1997, с. 442
Мисля, че тук въпросът не се свежда до възможното твърдение, че подобно разбиране е синоним на “бягството” в “света на все неосъществените мечти”, което “предлага” д-р К. Кръстев при вида на убития Алеко и описано на няколко пъти в настоящата книга, нито до абсурдното практическо “решение” да забравим изучаването на Алековата книга, респ. издаването, четенето и т. н. Далеч по-важно е, според мен, да се разбере, че позицията на “срама” съдържа опит за монополизиране на естетическия вкус, който е архетипна проява на носталгията по единствената книга. Властовият модел “Бай Ганю” не е застрашен от такива опити, защото Бай Ганю е “чел навремето” и “сега знае” как да спечели Властта.
5. Вж. А. Цанков. Червеният Бай Ганю, С, изд. “Литературен форум” Годината на издаването на книгата не е посочена, но категорично става дума за времето след 1989 поради плачевно известни причини. В годините на т. нар. комунистическа власт мълчанието за явления, които приличат на “байганьовщина” се приемаше за отсъствие на същите. Интересен проблем се съдържа в констатацията, че и говоренето (писането) твърдеше същото. Парадокс: не се прави разлика между мълчание и говорене.
6. Вж. Ал. Йорданов “Необходимият” Бай Ганьо в сб. В сянката на думите, С, 1989
7. И двете страни на проблема, национална и личностна идентификация, се събират в твърдението, че “ганьовщината” има надвремеви характер. Националната вече споменахме, а ето и потвърждения на личностната: П. Яворов мъчително-иронично се припознава - отчуждава от Бай Ганю: М. Кремен. Романът на Яворов, част първа, С, 1983, с. 73-76, както и Ем. Станев: Вж. Н. Станева. Ден след ден. Дневник с продължение. С. 1983
Тази мъчителна идентификация чрез Бай Ганю е последица от неразбирането, че не става дума за герой (герои) и релации помежду им или героят (героите) и реалните субекти, а за модел на властта, чиито знак е Бай Ганю.
8. В “Битие” Бог създава нещата и им дава имена. Вж. Библия, изд. Св. синод на Българската църква.
Ал. Константинов също пре-именува непознатите (чужденци) в пътеписа “До Чикаго и назад”. Този подход можем да открием, разбира се, далеч по-мащабен, в края на т. нар. комунистическа власт. Разбира се, не става дума за преутвърждаване на тезата на Д. Благоев и Д. Полянов, че Алеко би станал социалист, а за политическата насоченост на подхода и неговите болестни, за обществото, последици.
9. Вж. М. Грекова. Аз и другият. Измерения на чуждостта в посттоталитарното общество, С, 1996
10. Вж. Сп. Гърневски. Внуците на бай Ганю, П. 1994, Под заглавието има изписано следното: Алеко К. N 2
11. А. Константинов има текст, който пародира Избирателния закон. (Трансформацията на правно съзнание в литературно е една от дълбинните теми при Щастливеца) Можем със сигурност да твърдим, че Алеко е притежавал интуицията да почувства, че демократичното не може да се сведе до Конституция, респ. закона, но изглежда трудно е разбрал, че заедно с тях (законите) и във всеобща обвързаност и отговорност се намират социалните навици, семейството и особено “производството на слово”: писано и говоримо, както и вярванията, насочени към Бога или наместо Него - към словото, което ражда властта и т. н., иначе как да си обясним немалко негови текстове, които спомагат за “нажежаването” (Т. Жечев) на езиковата, респ. социална ситуация в България след Освобождението, както и такива, които по политически начин “прочитат” иначе значими държавни проекти, напр. Рисувалното училище. Вж. А. Константинов. Събрани съчинения в 4 тома, С, 1980
12. Вж. К. Попър. Отвореното общество и неговите врагове, 2 тома, С, 1993
13. От същия контекст произлиза и апологията на “ганьовщината”, представена като триумфираща и спасителна идеология за българите. Вж. Л. Котев. Оптимистична теория за Бай Ганю, П, 1996
Посоченият проблем има и по-дълбинно измерение. Същият произлиза от опозицията “история-архетипи”. Според М. Елиаде, като се противопоставя на историята човек “преоткрива архетипните си виждания” и “ще достигне до нова екзистенциална оценка за себе си, напълно непозната на екзистенциализма и на днешния историцизъм...” М. Елиаде. Образи и символи, изд. ИК “Прозорец”, с. 33
Трябва ли да признаем, че идеологията на Л. Котев ни предоставя такава екзистенциална оценка след като преоткрива “архетипа” Бай Ганю в опозиция с историята на литературната критика?
14. Не така мислят обаче някои издатели. Вж. предговора на книгата Страници за Алеко Константинов, В, 1991
15. Вж. Страници за Алеко Константинов, В, 1991: категорично може да се твърди, че това разбиране е неотменно, т. е. от П. П. Славейков до Св. Игов.
16. Вж. П. Тотев. Алеко Константинов, С. 1990
17. М. Фуко. Просвещение и критика, С, 1997, с. 31
18. Самонадеян: вж. Б. Пенев. Превръщенията на Бай Ганя в сб. Защо сме такива? С, 1994; нарцистичен: Вж. Д. Михайлов. Бай Ганьо - комплексът на българската интелигенция, в. “Литературен форум” бр. 9 (267) от 28.02 - 05.03.1996, по-специално - написаното от Ст. Михайловски за Алековата книга.
19. Вж. Т. Жечев. Въведение в изучаването на новата българска литература, С, 1992
20. Сигурно поради философска и идеологическа обвързаност с Хегеловото разбиране, че “историята на един проблем е неговата теория” и обратно.
21. А. Константинов. Събрани съчинения в 4 тома, С, 1980, т. 1, с. 186
22. Пак там, с. 186
23. Пак там, с. 187
24. Пак там, с. 187
25. Пак там, с. 187
26. Пак там, с. 187
27. Пак там, с. 187
28. Пак там, с. 187
29. Пак там, с. 187
30. Пак там, с. 187
31. Пак там, с. 187
32. Пак там, с. 187
33. Пак там, с. 187
34. Пак там, с. 187
35. Пак там, с. 188-189
36. Въпросът за магическата роля на цифрите разглеждам на друго място в контекста на разбиранията на Л. Шестов за една от сериозните опасности пред демократичното; разбира се, не подценявам структурирането на проблема: метафизичното в цифрите (Питагор), “количеството, което прераства в качество” (Хегел) - оттук и “революцията” на Маркс: подтиснатото мнозинство срещу подтискащото малцинство.
37. А. Константинов, Цит. съч. с. 188
38. Пак там, с. 189
39. Пак там, с. 189
40. Пак там, с. 191
41. Пак там, с. 192
42. Пак там, с. 193
43. Пак там, с. 191
44. Пак там, с. 191
45. Пак там, с. 191
46. Пак там, с. 193
47. Пак там, с. 192
48. Вж. Е. Канети. Маси и власт, С, 1996
49. А. Константинов, цит. съч. с. 181-182
50-51. Пак там, с. 188-189
52-53. Пак там, с. 187-192
54. Вж. Л. Шестов. Достоевски и Ницше. Киркегор и екзистенциалната философия, С, 1993
55. Вж. М. Вебер. Социология на господството. Социология на религията, С, 1992, и А. Бергсон. Двата източника на морала и религията, С, 1993
56. Фр. Ницше пише: “Познанието работи като оръдие (подч. Фр. Н.) на властта. Затова е пределно ясно, че то нараства в съответствие с нарастването на властта”. Фр. Ницше. Воля за власт, кн. III и IV, Евразия, С, 1995, с. 11
57. А. Константинов. Цит. съч. с. 198
58. На няколко места в книгата показах, че под “селяни” следва да се разбира “българи”.
59. Ал. Константинов. Цит. съч. с. 200
60. Пак там, с. 204
61. З. Фройд. Психология на религията, С, 1994, с. 139-140
62. Пак там. с. 140
63. Описаният процес има своя връх при т. нар. комунистическа власт. Вж. в тази връзка: В. Субашки. С. Йотов. Безбожието на българина, С, 1985
64. Не случайно масата възвеличава анекдотично Бай Ганю постоянно, а не във връзка с някакви конкретни социални реалии, които навяват болка, падение и т. н., както мисли Б. Пенев.
65. А. Бергсон. Пос. съч., с. 86
66. Пак там, с. 93
67. Политическият партизанлък, неизбежна последица от властовия модел “Бай Ганю” практически е отказ от демократичното, т. е. последното има симулативен характер. Л. Шестов добавя, че властта на Изток “отвън” и за “навън” е демократична, а “вътре” тиранична деспотия. Назначаването на “верни” партийни членове на възлови постове е не толкова анахроничен атрибут на властта (М. Вебер), колкото отстраняване на “стремежа към признание” на другите, а това ги превръща в “молители”, а всичко това се вписва в полето на употребения от П. Кенън термин “религиозни” за политическите партии. Разбира се, може да се добави, че този властови подход препятства формирането на професионализъм, който е един от основните компоненти на християнската философия, както и - на законност, ред и т. н. (П. Кенън), защото “нашите” са временно на власт, а за да стане вечност е нужен властовия модел, който няма нищо общо с демократичното, което израства върху осъзната темпорална ограниченост.
68. А. Константинов. Цит. съч. с. 205
69. Пак там. с. 205
70. И. Мешеков греши: Бай Ганю не ни води към банките, а към точно определена употреба на словото, след което “ни” взима банките. Вж. И. Мешеков. Есета. Статии. Студии, Рецензии, С, 1989
71. А. Константинов. Цит. съч., с. 210
72. Пак там, с. 185
73. Св. Игов защитава дълбоко невярната теза, че “тогавашните” властници не разбирали от слово.
74. А. Константинов. Цит. съч. с. 181
75. Пак там, с. 181
76. Пак там, с. 182
77-78. Пак там. с. 182
79. Пак там, с. 183
80. Пак там, с. 183
81. Вж. З. Фройд. Въведение в психоанализата, С, 1990
82. Литературната критика твърди, че Бай Ганю отрицава Европа, а текстът - “наопаки”. Вж. в тази връзка написаното за Л. Шестов.
83. А. Константинов, Цит. съч. с. 184
84. Двата варианта на прокламацията представят Хегеловата философия накратко: Държавата и нейното величие в релация с триадата “теза - антитеза - синтеза”. Няма документални данни, че А. Константинов познава текстовете на немския философ. Тогава? А защо е необходимо да откриваме Алеко чрез Хегел? Може би защото сме заедно с “великите европейски сили”. Достойнството изисква да кажем, че Алеко разбира езикът и гласът на държавата.
85. А. Константинов. Цит. съч. с. 188-189
86. Пак там, с. 189
87. Пак там, с. 213
88. Пак там, с. 232
89. Бай Ганю тук все пак предоставя избор на другите, при това какъв: “да си трошат главите”. Изглежда Х. Майер, прокурорът на процеса по убийството на А. Константинов през м. ХI. 1897 г. разбира добре, че тази форма е публична, защото скритата е “можем “ние” да ти строшим главата, ако не слушаш!”, т. е. ако не вярваш и не се молиш. Разбира се, проблемът не е в главата, а в езика. Послушанието е алтернатива на словото, слушането на езика на другия е началото на общественото развитие.
90. Вж. в тази връзка: К. Сийгрейв. Страстите на политиците, С, 1993
91. Вж. М. Фуко, Власт, С, 1997



ДОСИЕТАТА: БЪЛГАРСКАТА ШЕХЕРЕЗАДА

            Сигурен съм, че мнозинството от българските граждани, когато чуят името Шехеразада знаят за какво става дума: “в продължение на цели две години и девет месеца тя разказва  различна история на своя господар, без да й отсекат главата” В книгата си  “Връща ли се часовникът назад” У. Еко определя  разказваческата техника на Шехеразада като разширителна и посочва единствената алтернатива на същата – веднага да се изпълни заканата, т. е. да отрежат главата на иновативната авторка. В книгата си “Поетика на прозата” Цв. Тодоров обяснява случая Шехеразада през символа – в смисъл на реалност, която надхвърля себе си – и извежда значимостта на “хората – разкази”. Той пише: “Празната страница е отровна. Книгата, която не разказва никаква история, убива. Отсъствието на разказ означава смърт... Несъвършеният разказ също е равнозначен на смърт.” Да обобщим: разширителната наративна техника на Шехеразада създава различни разкази не само за да запази главата си, но и за да съхрани и развие за вечни времена Творението, творбата, откритието, защото обратното е равносилно на смърт не само за нея, но и за обществото. Различният и вечен разказ е мъдро просветление на духа, което възвеличава надмогването на смъртта в името на творението и увлича хората в осъществяването на талантите им и движи обществото напред като оставя  личната и социална апатия на “бунището на миналото”: да добавя важно уточнение  - между общност и общество има съществена разлика: първата е ирационална, останала близо до природата, а второто – духовно, ценностно, морално, рационално и наративно.
            Каква е връзката между историята на Шехеразада и досиетата на ДС? Публикуването на документите от архива на ДС създаде възможност на сътрудниците на посочената институция да оформят българската Шехеразада: в продължение на цели двадесет и две години при всяко отваряне на досиетата документално посочените лица започват да разказват три, едни и същи, истории, т. е. разказите се повтарят, а броят на лицата на сътрудниците на ДС постоянно се увеличава:  речникът е беден, а списъкът – богат, както би казал Р. Рорти в комбинация със З. Стоянов. Става дума за несъвършени разкази, както ще се убедим по-долу, които отгоре на всичко се повтарят. Нещо повече: главите на разказвачите са запазени -  става дума за метафора, успокойте се -, телата им често се преместват нагоре по стълбата на властта на Хр. Смирненски, а дори и да не стане, запазват предишните си политически и служебни места. В тази ситуация Платон с неговата властова теория за запазените места би се възхитил от прозренията си, разбира се, и от следовниците си. Политико-служебната кулминация на посочената теория наистина е впечатляваща, а К. Попър, с неговата индивидуалистично-институционална възхвала на демократичното отворено общество горчиво би се разочаровал, но след болката би ни помолил да прочетем внимателно основната му книга: след Платон идва Хегел, т. е. пълна победа на държавата над гражданското, защото въпросната институция, според него, е въплъщение на разума, реда и морала, а после Маркс, т. е. отново комунизъм. Дали повторението е фарсово, както твърди авторът на “Капиталът” или е престъпно, както мисли З. Фройд? Отговорете си сами...
            Разказите на сътрудниците на ДС, вече го казах, са с една и съща философска и морална основа. Винаги се появяват след публикуването на документите от комисията: ако греша, опровергайте ме! Никога преди: година, месец, поне ден преди разкриването. И следва ... повторение до безкрая: всъщност става дума за наративен оксиморон доведен до абсурд. Иначе казано: кръгът изглежда вектор в перспектива, но практически си остава кръг, в който всички – дали има аргументи против? – се въртим, омагьосани и превъртели ... като че ли и безсилни...
            Какво ни казват “авторите” чрез въпросните три разказа: първият, че са защитавали държавата (църквата), вторият – сериозно са помагали за защитата на националната сигурност, и, третият – въпреки силния натиск от ДС не са донасяли, т. е. не са навредили никому. Мисля, че е време да излезем от кръга, т. е. да обясним, разберем, оценим и отхвърлим категорично смисъла, значенията и целите на редуцираната и редуцираща наративна техника и да тръгнем по пътя на таланта, морала и свободата!
            Преди това: съществува в българската публичност теза, която задължително трябва да бъде описана, запомнена и проверена. Става дума за следното: създателите на въпросната позиция пледират да се отворят всички досиета, за да се разбере най-накрая, че ДС е вербувала най-умните хора на България! Впечатляващо наистина: каква убедителна победа на интелекта, ума над морала! Иначе вече изглежда забравен основният комунистически постулат, че икономиката е базата, а правото, ума и морала са надстройка, чиято вторичност няма как да се обвърже с осъзнат избор. Тук ще добавя, че Х. Аренд показа в книгата си “Тоталитаризмът” как по рационален път се стига до насилие. Иначе си заслужава да се провери какви научни, естетически и т. н. открития са направили съответните сътрудници, за да преценим обективно интелектуалната им мощ и, разбира се, да им благодарим за личностното си и социално израстване.
            И така: защитавали държавата. Г. Марков е прав: в книгата си “Задочни репортажи” той твърди, че не познава сред представителите на комунистическата интелигенция в България нито едно лице, което сериозно да е  разбрало теоретичната основа на господстващата идеология или поне да е прочело повече от няколко пасажа от книгите на Маркс, Енгелс и Ленин. Всичко е сведено до цитатничество, продължава авторът, което обаче гарантира главозамайващи политически и служебни кариери, свързани с множество привилегии и откъсване от “народа”, в чието име и светли бъднини иначе се гради най-великия и вечен поради това обществено-политически строй. Според комунистическата идеология държавата е класова институция, основана върху остри и непримирими противоречия между капитала и труда, т. е. политически инструмент в ръцете на алчната капиталистическа класа, която го използва безпощадно, за да граби и поробва работническата класа, после са добавени и селяните,  а законите само нормират нейното господство над бедните, угнетените, но съзидателни по природа, люде. Следователно държавата трябва да се премахне, унищожи: ето защо при комунизма няма място за коментираната институция (и за парите!), а хората ще живеят в “общество”, като братя и ще осъщестяват свободно талантите си. Какво следва от първия разказ: сътрудниците на ДС (“авторите”) фактически са се противопоставяли на монополната идеология, която категорично определя държавата като исторически преходно формирование. Следователно те са препятствали по-бързото осъществяване на комунизма. Иначе казано, на тях дължим дълбоката си болка по непостигнатия земен рай! Тогава те са дисиденти, направо антикомунисти. Не ни остава нищо друго освен да ги наградим с ордени и медали, защо не и с пенсии: традицията в полето на революционерите в това отношение е стабилна. Веднага след 1878 г. хайдути, войводи и революционери започват да я изграждат, а след 1944 г.  комунистическите горои я стабилизираха достатъчно, за да я пренебрегваме с лека ръка. А и Гадамер ни съветва да пазим традициите, често пъти те са метод към истината. Не свършва ли обаче геройството, когато се плати за него, уместно пита Г. Марков в “репортажите”? Между другото, да попитам: изучава ли се в българското средно и висше образование Г. Марков,  специално “Задочни репортажи”? Просто питам.... (За защитата на църквата - не си струва да хабим  думите: при официален държавен атеизъм, според китайски философи теорията на Маркс е сатанинска, коментарът е, както се казва, излишен.)
            Защитавали националната сигурност. Отново срещаме същата идеологическа некомпетентност. Как може да защитаваш нещо, което нямаш? Оказва се, че е възможно. Комунистическата доктрина разбира човешката история спираловидно през класите и обещава общество от братя. Къде тук се говори за нация? Може би България, т. е. БКП си е позволила отклонение от свещената идеология? Прочетете отново Г. Марков и споменатите “репортажи” – имайте все пак предвид, че той пише много от текстовете си в България от позицията “връщане към чистите комунистически идеали.” -: според автора, след идването на Г. Димитров в България от СССР тук започва повсеместна съветизация. Ако все пак не Ви се чете, спомнете си химна, държавният календар – честваше се официално 7 ноември, празник на СССР, телевизията, радиото и т. н. и т. н. Къде е тук защитената национална сигурност? Отново герои се очертават на хоризонта.... Комисията по досиетата работи.... Чакат ни все по-тежки бюджетни години....
            Натискът бил огромен, нямало как да се издържи, но не са донасяли. В този разказ има смисъл, човешко е да се признае. Няма съмнение – малцина могат да понесат докрай тежки мъчения. Разбирам и приемам: тук дебат не може да има. И все пак: не съществуват ли индивиди, които сами са се подложили на изпитанията? В името на кариерата, за сметка на някой друг. Ще има ли съвършен разказ по темата?
            И още един съществен въпрос: защо след като комунистическия режим падна, “авторите” (сътрудниците на ДС) не проговориха преди да започне официалното отваряне на досиетата? Да се опитаме да отговорим – Вие допълнете евентуалната празнота. Първа хипотеза – страхуват се, че обществото морално ще ги осъди. Това предполага съхранена нравственост в мнозинството – дискусионно е дали след близо половин век официален атеистичен режим, който освен това разбираше морала като историческа, т. е., преходна категория, етичността е била на висота. Да допуснем, че все пак тя е съществувала. Тогава публичното покаяние на сътрудниците на ДС би съхранило и развило моралното поведение на много хора, които биха повярвали, че ако не Бог, то поне десекуларизацията започва като процес, чиято цел би била формирането на нравствен етос на нацията, респ. на отделния субект. Малко ли е това? Втора хипотеза  - общественото недоволство би могло да доведе до законова лустрация. Не е задължително – при все че идеята беше налична,  но пропадна -, защото сътрудниците могат сами да се оттеглят, т. е. да подадат оставки и да освободят политиката, науката и администрацията. И още нещо много важно: при двете хипотези се постига нравствена основа за политико-икономическото и финансово развитие на капитализма. Да добавя, че това е концепцията на Д. Бел в книгата му “Културните противоречия на капитализма”. Трета хипотеза – зависимостта от ДС е толкова силна, че не намират сили да се освободят от нея, при все че политическият инструмент на БКП беше поне  институционално премахнат след 1989 г. Ако е така, тогава говорим за осъзнато “бягство от свободата”. Изразът е заглавие на книга от Е. Фром, неомарксист с фройдистки залитания. Оттук логичният въпрос: могат ли подобни хора да участват отговорно и съзидателно в изграждането на демократично общество и държава при основни ценности свобода и плурализъм, поне в либералния вариант. В консервативната версия – моралът и правото са доминиращи. Не е ли дошло времето да служим на “народа”, а не да си служим с него? И ако си отговорим съзидателно, сигурно ще разберем, че ни е нужен морален референдум. Така съветва У. Еко. Истинската Шехеразада не е само творчески наратив, но и словесен път към делата на етичността. А по този път вървят  граждани, не “народ” или “публика”! Вярвам, че можем да го направим – поне с такава надежда написах този текст. Не ми я отнемайте, моля! Обратното е повторение и реторика на вероломството. Прочетете Тукидит по въпроса.