Галерия


Биография на Алеко Константинов. Том ІІІ

Последният ден от живота на А. Константинов е 11 май (по стар стил) 1897 г. Вечерта около 22 – 22.30 часа на същия ден той умира във файтона на Тодор Кръстев по пътя Пещера – Т.  Пазарджик при преминаване през Кочаговското землище на 600 м от турското село Кочагово. Във файтона заедно с Щастливеца пътуват Михаил Такев, адвокат от Т. Пазарджик и Васил Томов, съдия-изпълнител при Пещерския мирови съд.


... М. Такев и А. Константинов тръгват рано сутринта на 11 май 1897 г. с файтона на Тодор Кръстев от Т. Пазарджик с цел авторът на “Бай Ганю. Невероятни...” да “види” как пещерските жители празнуват деня на Св. Св. Кирил и Методий. След десетина километра спират в с. Радилово по “изричното настояване на Алеко” (“Процесът”, с. 153).


Двамата спътници влизат в дюкяна на П. Вачков и си поръчват кафе. Любезният домакин и близък приятел на Такев ги посреща радушно.  ... Сутрешната почерпка и отношенията между сътрапезниците е така “свойски” описана, че читателят е напълно убеден, че споменатото обещание е свързано с представата за приятен вечерен завършек на празничния ден отново около маса с тлъсти мезета и осветен с битово-патриотична гордост алкохол. Нещо повече: двамата спътници, според естетиката на сюжета, са достатъчно увлечени от започналото и желано веселие, че не обръщат никакво специално внимание на присъствието в дюкяна на кмета П. Минков. Те го възприемат за приятен събеседник и “веселяк”, защото той също пие с тях. ...Сътрапезниците си разменят по някоя незначителна дума за лекия дъжд напоследък и посевите и се разделят, забързани към предстоящето честване на светите братя в Пещера и Радилово. Какво от това, че П. Минков чува обещанието за гостуване на двамата вечерта в дома на П. Вачков. ...Няма нищо обезпокоително...

След няколко километра файтонът на Т. Кръстев влиза в гр. Пещера откъм “Голямата капия”. М. Такев и А. Константинов се присъединяват към религиозното и гражданско шествие, което се готви да освети и уважи откриването на новопостроеното класно училище в общината. В двора на учебното заведение А. Константинов е припознат с министъра на просвещението К. Величков от кабинета на премиера д-р К. Стоилов. ... И друг свидетел подчертава, че Щастливеца е “непознат за всички” присъстващи на откриването. ...След като хората разбират, че “непознатият” е А. Константинов, го акламират с възторжени викове и в израз на възхищение едва не му разкъсват дрехите, вдигат го на ръце и скандират името му наравно с ... това на Бай Ганю в традиционното и по хайдушки чаровно: ”Да живее господин Алеко! Да живее Бай Ганьо! Ура-а-а! Ура-а-а!” (А. Пунев. Алеко и Пещера, Пщ, 1997, с. 18) И празникът започва.

А какво става в съзнанието на Щастливеца никой не се интересува: нима виковете не съдържат нещо обезпокоително?! Липсата на отговорот негова страна срещу неочакваното, при това въодушевено поднесено “съжителство” между него и популярния вече в България литературен герой, не изненадва. Алеко е достатъчно културен и с осъзнат сериозен опит с публично събрани хора, за да го направи веднага пред пещерските граждани. Отговаря по-късно на трапезата с великодушна ирония, фрагмент, на който ще се спрем специално по-нататък. И все пак това не означява, че в конкретния момент при чутите викове от множеството, които акламират в неразкъсваемо и страшно единство книгата и героя, той не усеща горчивия, дори отровен вкус на вече срещаното няколко пъти и следователно познато до болка произволно отъждествяване между автор и герой, между него и Бай Ганю. Образът на сходна среща с група пътници при завръщане заедно с К. Христов от гостуване на Ив. Шишманов във Владая, се появява в съзнанието му. Вечерта на път за Княжево с “раздрънкания” столичен “омнибус” пътниците пред него гласно го оприличават на Бай Ганю. Неприятният размисъл за недостатъчната естетическа култура на част от българската публика, Алеко успява да скрие зад “горчива усмивка”. Срещата е сходна и не толкова: до Владая и назад той е сред приятели, които го разбират и ценят и не го “влачат насам-натам” с “партизански цели”, както добре разбира д-р Кръстев, при все че глаголът “влачат” излъчва автентични, но и неверни значения за Щастливеца. А сега в Пещера слуша и не разбира кой трябва да живее: книгата или героят? Въпросът сериозно го измъчва през целия ден и при пъвата подходяща възможност подчертава, че желае да е книгата. Мемоарният език – и неговият неочакван събрат научният – не се занимава с подобни “дреболии” и продължава да подтичва с грейнало от необуздана веселост лице и да прескача по празнични трапези на красиви поляни, осеяни с мезета и чаши всред изпомачкани цветя.