Галерия


Комунизмът като комунизъм

Да мълчиш, значи да признаваш нещо за възвишено. Говорещият отрицава в някаква степен нещото. И създава друго нещо. Съвършенството на първото се разпръсква във времето на пространството като ябълков цвят. Думите наблюдават движението на цветовете и виждат в това нова красота. Да запазиш първото, като говориш, значи да преразказваш. Това е инфантилно. Комунистите преразказваха.


Да мълчиш, значи да се прекланяш, да коленичиш. Тържеството на поклона е ужасът на словото. Наведеното чело е гордостта на коленете. Затворената уста при комунизма е като пещерата на разбойниците – отваря се с мълчание.
Да поговорим за комунизма, това ни ядосва.


Комунистите преразказваха много и дълго. Използваха думите, за да останат звуците. Те самите вече не си спомнят какво точно беше първото. Оживяха само портретите и паметниците. Но и те са наполовина. Тропотът на коленете ги пропука и събори. Защо им бяха тогава думите? Те станаха жиг на неразбирането. Последното бе условие за безкрайния преразказ.


До поговорим за комунизма, това ободрява растежа.


Да говориш, значи да победиш времето. В хаоса на говоренето слушателят също говори. Това го прави човек. Да говориш за комунизма, значи него вече да го няма. Преразказът свърши.


Това, което стана в света на комунизма, не можеше да не стане. Вратата, макар и блъсната, никога не е докрай затворена. През нея влизат онези, които ще те изнесат. Мъчителното напрежение на очакването беше началото на изнасянето. Тишината на отшелниците беше воят на несъгласието. От друга страна, комунистите се самоунищожаваха. Властта спокойно ги озверяваше, комунистическата нирвана бе инвалидното дете на тази власт. Илюзията, че разместват фигурите, опиянението от играта на безнаказаност изчезна. Стоенето отвъд морала, където планинските бури изглеждат пролетно чуруликане, се превърна в азиатска следобедна дрямка. Инстинктът победи себе си. Да спиш дълго, значи да си мъртъв приживе.


Говорещият за комунизма беше амбивалентен – приятел и враг. Той беше никой. Беше инструмент, чийто пискливи звучи акламираха. Манифестациите бяха организираната победа над дискурса. Това беше фалосът на безплодието. Устата се отваряше, за да погълне словото. Защото да вървиш в колона или редица е възможно най-много да извикаш. Викането е уморително и неестетично. Комунистите имаха нужда от викове. Те оглушаха от това.


Да поговорим за комунизва, това е покоят на свободния дух.


Запалете лампата, призракът е тук. Той е вече събеседник. Броденето свърши. От голямото пространство остана само културата на стола. Да говориш, значи да обсъждаш. Значи да мислиш. Да обясняваш. Експликацията е краят на комунизма. Запалете лампата, призракът няма нищо против. Светлината го прави сетивен.
Преди да говорим за комунизма, да чуем за кратко как другите говорят за него. Изискват го уважението и диалогът.