Галерия


Между робството и свободата

Промяната. Философски аспекти

...България едва при вторите парламентарни избори през 1992 г. отстрани комунистите от политическата власт, но наследството на комунизма остана вградено във всички сфери на социалното ни битие, което пък, от друга страна, показва, че комунистите са “прочели” националната ни култура. Философските аспекти на сблъсъка на това наследство с така желаната промяна са обект на тази статия.
І. Пространственият “прочит” на господството на комунизма показва, че то е най-дълго и прониква в дълбочина в страни от покрайнините на Европа, на границите с Азия, т. е. в страни, чиято култура не е хомогенна. Показателно е, че азиатската култура не допуска комунизма, така както и Зап. Европа. В този контекст са и въпросите на по-горното твърдение. Казано ясно, кои структурни елементи от националната ни култура очертават историческата рамка, в която за дълго и така трагично се “вписа” комунизмът?

Българинът е дълбоко сетивен. Той вярва преди всичко на ръцете си (становище на В. Левски). Здравият български разум ръководи битието ни. (С. Радев, “Строители на съвременна България”). Последното промисля себе си по правилата на опита.
Възможните обяснения на тази материалистична природа се крият в корелацията “езичество” – “християнство”, чийсто смисъл изгражда българинът амбивалентно. В своята история той има върховни духовни прозрения (напр. Ботев и Яворов), но бърза веднага да ги “приземи”, като ще обвини единия в кражба на пари, а другия – в подождения с жени. Сигурно така трябва да разбираме уморителните подробности за направените разходи от такъв чист човек като Левски.

Отношението към времето като философска, екзестенциална категория е изразимо във формулата “времето пари е чини”. В българската култура няма ясно очертани граници календарно (празнично), професионално и субективно време. (Ив. Хаджийски, “Бит и душевност на българския народ”, Ив. Вазов, “Под игото”.)

Поради историческата си и културна съдба българинът не схваща в цялост бългаското пространство в мирно време, макар че копнее и умира за обединение и защита на постигнатото. Непрекъснатото свиване и разтягане на държавното пространство са съхранили (а може би създали) “феодално” отношение (и влияние) към пространството. “Оттатък друго село няма” (Й. Йовков, “Другоселец”). Но точно оттук е изостреното чувство, което граничи с религиозното към парчето земя, към собствената нива (Ел. Пелин, “Гераците”, “Земя”, Г. Караславов, “Снаха”).
Редки са вижданията за цялата “земя българска” (В. Левски, Ц. Дюстабанов. “Оттатък бесилката друго село няма”).

Богомилството като ревизия на християнството едновременно с неговото приемане (покръстването); смяната на религията в името на национални цели (княз Борис І, Калоян, Г. С. Раковски); творчеството на Ел. Пелин (отношението към свещениците); повтарянето с някакво сатанинско задоволство, че сме безбожници; обществената практика, която сякаш се ръководи от интерпретацията, че “църквата е място за стари хора” са достатъчни аргументи за атеизма ни.
Но българите имат своя друг бог, травестиран. Богът, наречен България, чието битие откриваме в творчеството на Иван Вазов. Потвърждения за това твърдение се съдържат и в книгите на Тончо Жечев “Българският Великден или страстите български”.

  • Съмнения в “българското”

Потвърждения намираме за по-горното в корелациите: “други са ни освободили” (въстанията по време на турското робство са интерпретирани в контекста на вече казаното, особено силно при Априлското въстание); обвинения в липса на културна и историческа памет (П. Хилендарски, П. Р. Славейков); “самостоятелна външна политика” – “зависима външна политика” (Ст. Стамболов и отношението към него; различните “фоби” и “фили”); отрицание към българското производство (“българска работа”, Ив. Хаджийски, “Бит и душевност на българския народ”).
Българинът обаче никога не стига до тотално отрицание на “родното”. В българската култура липсва творец като Фр. Ницше с неговото отношение към “германското”. В големите топли очина българина “българското” живее облъхано с нежност и умиление (П. Р. Славейков, “Изворът на Белоногата”).

Терминът “български дух” е идеологема; структурноопределящ елемент във всички сфери на социалното и културно битие на страната ни (войска, спорт, музика, и т. н.) Необятност на българските емоции (поезията на Хр. Ботев).

Обикновено това понятие е било разбирано в неговия битов (семеен) смисъл, но то безспорно обхваща по-голямо културно пространство. Българската култура приема в себе си различни “гледни точки” (философски, литературни, политически и т. н.) Разбира се, често те раждат повече мода и стават поле за изява на аутсайдери, но не рядко имат и своите великолепни интепретатори. Така или иначе в българската култура след Освобождението синхронно битуват традиционни и модерни европейски форми. ...

Статията е публикувана във в-к "Литературен форум", бр. 45 (123) 11 - 17.11.1992 г.