pic5 Медиите за Гавраил Панчев
arrow Връзки
arrow Аудио и видео записи
arrow Галерия

 

English

Статии и мнения за Гавраил Панчев

 

Гавраил Панчев: “Алеко би изпил няколко бири със сънародниците си в

Чикаго и би им пожелал благи вести и благоденствие.”

Излезе от печат най-добрата биография за Алеко Константинов

   

СМ: Кога за първи път прочетохте нещо от Щастливеца?

ГП: В основното си образование. Разбира се, първата ми среща с А. Константинов беше в полето на училищната информация, на утвърденото от литературния канон задължително знание за известния български писател.

СМ: С какво Ви привлече Алеко Константинов като личност?

ГП: Разбирането ми за Алеко като личност премина през няколко етапа: първият, прочит и тълкуване на неговите литературни и публицистични текстове, т.е. за дълго време той беше в съзнанието ми познат само и единствено като писател, преди всичко като автор на “Бай Ганю. Невероятни разкази за един съвременен българин”; вторият, при изучаването на т. нар. Алекознание установих, че съществуват, най-общо, две школи: едната, представена от д-р Кръстев и Б. Пенев, схваща Щастливеца като “народен водач” и “пример за българската интелигенция”, а другата, основно от М. Ралчев, силно критична, го тълкува само като писател, чието творчество, особено “Бай Ганю..” е с негативни последици за българската култура; третият, повече от логично беше да се опитам да разреша за себе си и евентуално за Другите посочения току-що конфликт, и, четвъртият, след дълго изследване продължих и показах публично разбирането си, че А. Константинов е личност, лидер от морален тип, чиито основен възглед за функционирането на  българския политико-обществен  живот е основан на корелацията морал-право, т. е. отказ  от насилие и придържане към “божествените принципи” на Търновската конституция; с други думи, културата не просто като неутрално морален начин на живот, а като такъв вплетен, дори основан на морални и правни норми. Към всичко това постепенно добавях познание за научната му и приложна правна дейност, моралната му концепция за Планината. Така се оформи познанието ми за личността на Щастливеца.

СМ: Защо решихте да напишете биография за него?

ГП: Първо заради образованието – висше и средно. Второ, след рухването на тоталитарната власт трябваше да се освободи науката от идеологията, при все, че осъзнавам, че пълната свобода е утопична и то не само защото във всички съждения се промъкват ценностни значения, а и поради зависимостта на науката в нейното практическо осъществяване от идеологията, но въпреки това  еманципирането на науката беше задължително, както заради самата нея и с цел осигуряване на свободно поле за младите български творци.

СМ: Вие сте посветили 16 години от Вашия живот на този проект. Какво Ви даде работата над биографията на Алеко Константинов?

ГП: Преди всичко личностно израстване и познание, струва ми се, на важни проблеми за културното ни битие. Мисля, че един от значимите е свързан с осъзнаването, че образованието и публичния дебат въобще трябва да са поле на дебати, спорове, а не на информация, с цел изграждане на личностна и гражданска позиция по обсъжданите въпроси, спорове, които изискват нова форма на диалога, т. е. отказ от налагане чрез  някаква форма на власт на собственото мнение и готовност да го промениш, ако опонента е по-убедителен.

СМ: Кой архивен документ за Алеко Ви е изненадал най-много?

ГП: Архивните материали на Т. Вачков от с. Радилово, Пещерска околия, откъдето са идеологът и физическите убийци на А. Константинов, посветени на дългогодишната “война” между посоченото село и гр. Пещера за гори и земи, в чието поле “случайно” е убит Алеко. В тях открих моралната готовност на радиловци да помолят за прошка духа на мъртвия Алеко и желание да му се поклонят заради светлата и нравствена обществена дейност. Това е “реалност”, която надхвърля себе си, както би казал Касирер, символ, който “моли” всички български граждани през духа и делото на Щастливеца да се откажат от насилието въобще.

СМ: Как се чувства, според Вас, Бай Ганю днес в България?

ГП: От една страна, привидно силен, от друга, притиснат, надявам се, от моралната и правна алтернатива. Дано не греша?!

СМ: Близо 2 милиона българи са извън България. Как ще коментирате това?

ГП: Демократизирането на България осигури възможността българските граждани да изберат къде да живеят и осъществят мечтите си, това е изконно човешко право. Хората в страната вече не са статични, а въобще в света традиционната представа за затворено съществуване и локални успехи отдавна си отива, съвременните хора са мобилни, но все пак, в душата усещам  болка, защото ги няма тук, а те са образовани и инициативни и в този смисъл биха могли да помогнат – макар че и в тази ситуация те го правят под различни форми – за по-бързото израстване, духовно, интелектуално и материално на отечеството. Но, това е тяхно право, както казах и аз не мога да го оспорвам.

СМ: Какво знае средния българин за Алеко Константинов?

ГП: След близо половин век контролирано чрез държавните институции писано слово, говоренето за Алеко, впрочем и по други важни теми, следва монополно налаганите  позиции. Не бива да се забравя, че през същия период бяха оформени образователни и образоващи “елити”, които играеха ролята на агитатори при публичните събирания, т. е. средният български гражданин говори онова, което е чул/прочел от тях, напр. и до днес може да се чуе и/или прочете, че Щастливеца е създател на туристическото движение в България, а всъщност неговата морално-философска концепция за Планината е слабо свързана с туризма. Все пак, това се променя, макар и бавно. Необходимо е обаче образованите днешни елити да напуснат “острова на блажените”,  ако използвам израза на П. П. Славейков. Разбира се, учителят трябва да се бунтува не само за заплати, а и родителите повече да се интересуват какво и как се преподава в училищата.

СМ: Живее ли днес духът на Алеко? Има ли последователи в българската литература и обществения живот?

ГП: Убеден съм, че да! Творчеството е от Създателя и всяка книга, публичен дебат, квартален говор за Алеко съхраняват Духа и Творението му въобще!

СМ: Ако Алеко бе посетил Чикаго сега, когато там живеят 200 000 българи, какво би казал?

ГП: Трудно ми е да отговоря, не съм бил никога в Чикаго: Не бих си позволил да коментирам върху основата на Алековия пътепис, все пак е писана повече от век, но си мисля, че би останал две-три години в града, респ. държавата, за да изучи местните и федерални закони на САЩ, да изпие няколко бири със сънародниците си, да се посмеят заедно и да им пожелае благи вести и благоденствие.

СМ: Според Вас, ако Алеко живееше днес и осмиваше съвременния Бай Ганю, дали той щеше пак да стане жертва на героя си?

ГП: Метафората за “убиеца” Бай Ганю е все още жива в българската публичност; както знаем, хората още дълго ще се ръководят от метафори, представи и мнения. Надявам се, образованието и обществените полемики да въвлекат в полетата си младите хора, за да изчезне през метафората реалното насилие в българския политически живот, а и да намалее сериозно в личния.

СМ: Как е подредена информацията в биографията на Алеко Константинов?

ГП: Става дума за тритомен труд: първият, съдържа културната и политическа история на гр. Свищов, родното място на Алеко; знание и факти за рода и семейството му; за учението му в Габрово и Русия; анализ на първите поетически и публицистични текстове; вторият, обхваща делата и творчеството на Щастливеца в София през периода 1885-1897 г. – като адвокат, прокурор, съдия, автор на научна студия върху помилването, участието му в парламентарните избори през 1894 г., теорията за Планината и специално анализ на Иваница Граматиков като алтернатива на Бай Ганю; третият, изцяло е посветен на убийството на А. Константинов, представям различни версии за станалото край с. Радилово и се опитвам да възстановя съдебния процес от есента на 1897 г. в гр. Пазарджик.

СМ: Кое е за Вас най-голямата награда и признание за Вашия труд по биографията на Щастливеца, която се определя от  проф. Светлозар Игов като най-добрата написана до момента?

ГП:  Позволете ми чрез Вашия уважаван вестник специално да благодаря на проф. Св. Игов: той е сред личностите и учените на България, които пазят светия дух на Алеко, защото разбира науката в корелация с морала, а това е различно от академичния успех затворен в островите на “елитарна” размяна на реплики, често на квазинаучен език. Проф. Игов е светъл човек. Видно е, че тук има препратка за диалог след образованите среди: наличието на елити, под каквато и да е форма, не е продуктивно за демокрацията. Какво друго да искам? Дано поне малко да съм повдигнал нивото  на дебата за Алеко! Ако съм го постигнал – струвал си е труда, както се казва.

СМ: Кой е Вашия следващ проект?

ГП:  Захари Стоянов: анализ на личността и творчеството му през теория на Революциите, подчертавам множественото число.

СМ: Какво искате да кажете на читателите на в. “България СЕГА” в САЩ и Канада?

ГП: Да имат смислен и благоденстващ живот, а на в. “България СЕГА”, и лично на Вас г-н Момчилов, благодаря от сърце за вниманието и възможността да представя разбиранията си за Щастливеца. Имате моето най-дълбоко уважение. И последно: медиите, както добре знаете, са съществена част от спора за нивото на публичността, защото информацията се търси от спора, а не обратното. Дано възникне полемика....

Светлозар Момчилов

www.bulgariasega.com

 

 

Биография
на Алеко Константинов

  Biografia

Новата тритомна „Биография на Алеко Константинов” е вече факт. От печат излезе тритомната „Биография на Алеко Константинов” от Гавраил Панчев.
Тя е резултат на 16-годишен изследователски труд – авторът проучва и интерпретира над 5000 текста, в това число и всички налични архивни документи по темата. Според проф. Светлозар Игов тази биография е най-добрата написана досега за Алеко Константинов. Предишният труд за Щастливеца, който все още се ползва от университетите и училищата в България, е от 1964 г. Целта на тритомника, според автора, е, не само да се осмисли от днешна гледна точка литературната, обществената,правната и политическа дейност на Щастливеца, но и тя да се представи като алтернатива на Бай Ганю и „байганювщината“, която прогони хиляди българи в чужбина. За „Бай Ганю“ има написани стотици текстове в хиляди страници, а за Алеко...?

Издателство “Макрос”
І том: ISBN 954-561-121-9
ІІ том: ISBN 978-954-561-220-6
ІІІ том: ISBN 954-561-122-7

 

 

 

Препоръка

за книгата „АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ.

Биография” т. І – ІІІ

  Preporuka

През 1997 година Гавраил Панчев (литературовед, политолог, публицист) издаде книгата „Убийството на Алеко Константинов”, в която върху основата на обширен документален материал, в голяма част за пръв път изследователски усвоен, разгледа случая с убийството на Алеко Константинов като биографичен, юридически, медицински, обществено-политически и културогичен проблем. Но тази книга бе само началото на една задълбочена и сериозна изследователска работа върху биографията на Алеко Константинов, издадена в три тома (2003 – І и ІІІ, 2008 – ІІ).
Тази тритомна биография представя най-солидното досега изследване на биографията на забележителния писател и общественик. Като привлича огромен документален материал за живота и обществената и писателска дейност на Алеко – роден град, произход, семейна среда, години на учение, юридическа кариера и обществено-политическа дейност, писателска работа, Гавраил Панчев създава не само изследователски най-обоснованата биография на автора на „Бай Ганю”, но и най-солидната като изследователски подход биография на български писател въобще. Авторът не само е привлякъл огромен фактологически и документален материал, осветяващ всички аспекти на личността, живота и делото на Алеко, но и го осмисля през призмата на една модерна хуманитарна мисъл (психологическа, социологическа, политологична, философска, юридическа, литературоведска и културогична). Макар че ползва изследвания на множество автори, писали за Алеко – от Пенчо Славейков, Захари Стоянов и д-р Кръстев до наши дни, Гавраил Панчев в повечето случаи изгражда своята изследователска визия в остра полемика с ред техни възгледи, накърняващи, извращаващи и деформиращи образа на биографичната личност и нейните обществени, политически и културни изяви и възгледи. И тази полемична страст прави книгата на Панчев твърде увлекателна и проблемна, особено когато оспорва други изследователски визии, плод на повърхностно познаване на фактите или на конюктурни и модни идеологически и политически деформации на материала.
Затова горещо подкрепям предложението на тритомната биография на Алеко Константинов от Гавраил Панчев да бъде присъдена наградата „Христо Г. Данов” за хуманитаристика за 2009 година.

София, 10 април 2009 г.

проф. дфн Светлозар Игов

 

 

Един друг поглед

към Щастливеца

  Intervu3

142 години от рождението на Алеко Константинов

Един друг поглед към Щастливеца

Непознатият Алеко, описан от Гавраил Панчев

Авторът на книгата „А. Константинов – биография” е родом от гр. Стамболийски, където живее и понастоящем. Повече от 15 г. работи по биографията на Алеко. Издал е 8 книги и над 50 публикации, като книгата му за убийството на писателя печели национална награда.

„Ако книгата нищо не струва, хвърляй я в коша”, казва авторът в екслклузивно интервю за в. „ЕХО”.
- В изказването си по време на Алековите дни в София казахте, че е обидно името на Алеко да се свързва единствено с това на Бай Ганю, че ние не познаваме Щастливеца , а и странно защо, през последните 40 години не е излязла нито една биография за писателя и родоначалника на туристическото движение у нас.


- Пенчо Славейков пише през 1899 г. в „Мисъл” за едно кощунствено дело (б.р. – с личността и духа на Алеко), като перифраза на заглавието: „някой си Никола Балабанов от Русе издал книга „Въздишката на брата на Бай Ганю” с предисловие от Алеко Константинов. Сложил Славейков предговора и си издал книжлето. „Всичко се е случвало в тая наша България, но това начало е изключително страшно. Бог да пази България!” Аз, като човек прочел 90% от текстовете за и от Алеко, виждам как това „начало” зловещо се повтаря във всички исторически периоди на България. Всеизвестно е, че Алеко не е искал да слуша за нарицателния си герой, не е обичал да ходи на драматизации по „Бай Ганю” и често на кодош е изтъквал причината, че има фонтанела на главата си (б.р. – каквито имат в зряла възраст и баба Ванга и Вяра Кочовска). Обаче българинът яко пише, яко поставя – филми след филми, театро след театро, непрекъснато, с едничката цел – чрез името на Алеко да се спечелят пари и пари. Особен, според мен, е и садизма, с който Иван Ничев се кефи на ганювската простотия в последния „киношедьовър” по темата. Той просто я умножава по две и му е гот от това.


- Все пак, какво не знаем за Алеко, защо то остава скрито?


- В „Дома на Алеко” в Свищов преди две години бе премиерата на първия том на биографията на Щастливеца. И там, както тук и сега, по време на 17-та традиционна седмица на Алеко, присъстващите на промоцията, съграждани на писателя, бяха втрещени от много нови неща за живота на А. Константинов, които казах на всеослушание. Дори един поп ме пита, защо Господ не е съхранил живота на Алеко, нали може всичко!? Спомнил си, че като малък, като минавал около къщата на Константинови, го овладявала някаква имагинерна сила. Вече 2 години търся отговоря на този въпрос. Сравнявам прощаването с Щастливеца с нещата около вандалското погребение на Стамболов, когато цяла България се струпва около гроба му и възприема смъртта му като смърт на светец.  Зададох си въпроса дали е така, но след допълнително проучване установих, че Алеко е най-унижаваният човек в българската култура. Смятам, че успешно търся отговор на няколко възлови въпроса относно тези изминали 150 години защо, аджеба, този човек е бил толкоз горд какво е ставало в живота в на този човек? Не както го е описал Пенчо Славейков, защото съм убеден, че той ни е манипулирал, както и Захари Стоянов, Дим. Петков, проф. Ал. Ничев, проф. Андрей Пантев. Дори във в. „Свобода” и в. „Славянска беседа” пишат гаднички статии срещу него и стигат до там да го наричат „ахмак”, „некадърник” и „долен тип”, в т. ч. и „бай Ганю”! Една от статиите си Захари Стоянов завършва така: „А бе, Алечко, а бе чоджум, ние такива магарета като тебе сме срещали много, ти нас ли ще уплашиш? Я внимавай какво правиш, да не вземеш да тръгнеш към Свищов напред с краката!” От такива и подобни писания запчнах да се усещам, че цялата история на България е просто една грандиозна манипулация. Защо никой (дори и Ташев, Чирпанлиев, Пантев) не е писал какво се случва между Алеко и Захари. За мен около Алеко България се цепи на две – от Освобождението до днес. В общи линии за него се пише, че е убит по политически причини и нищо друго. Това по отношение на политическата ни биография. В историята на родното ни право името на Алеко въобще не е обозначено. Единствено в туристическото ни движение той е знаменателна фигура. И пак се запитах „Защо така, какъв е проблемът?” И страшно ми стана. Прочетете Захари Стоянов и ще разберете за какво става дума – за фурнаджийската му лопата (когато и на който трябва да угоди), защо някои родни капацитети го наричат „тоталитарният идеолог у нас”, „основоположникът на фашизма в България” и т. н. В свое писмо до Бобчев Алеко пише, че ще участва в списването на изданието му „Български преглед”, само защото то води битка срещу чардафонщината. Значи това са били две начала в родната ни култура – на Алеко и на Захари. За съжаление е победил Стоянов и държавниците ни оттогава до днес.


- Тази харизматична личност явно е бил много свободолюбив и разкрепостен човек?


- Семейството му, както и той, са били пътешественици по душа. Всички от тях са били хаджии, били са в Йерусалим, обиколили са повечето български манастири, така че не е чудно, че именно той става и основоположник на туристическото движение в родината. Алеко пише съвсем като млад няколко писма до Шишманов и Иванов, които подписва извън днешните стандарти по различен начин – като шрифт и автограф, според това дали става дума за опера, за заем или пр. нещо необяснимо за сегашната родна традиция. Д-р Минко Ралчев през далечната 1938 г. в една своя студия „Истинският Бай Ганю” пише, че „…бай Ганю е създал Алеко Константинов” …” – тогавашната атмосфера, робията, тежките комплекси, агресията, която прикрива страфливостта, вечният стремеж да докажеш, че си по-добър от другия и неуважението към него, за да не те сметнат за балама или глупак и т. н. Докторът се пита дали А. Константинов си е давал сметка, че той де факто е описал националната драма на българина. Ето защо и аз все по-често си мисля, че някой си Ганю е родил Алеко. Същият, за който казват, че усмивката му била кога, божествена, кога сатанинска, същият, който озарявал всяка компания на времето, в който са се влюбвали и пощурявали жените, а мъжете – слушали в захлас. Може би в тази усмивка де факто не е настанил Сатанаил, точно заради това, защото е описал тази нашенска драма, която и до днес не можем да прескочим или от която да се спасим.

 

Гавраил Панчев подари

романи на читалищата

  Intervu

По инициатива на Народно читалище “Иван Вазов” се организира вълнуваща среща-разговор с Гавраил Панчев от гр. Стамболийски по повод новата му тритомна книга за Алеко Константинов. Тя е издадена след одобрението й от Международната фондация “Алеко Константинов” с център град Свищов.

Пред почитателите на автора книгата беше представена от проф. Светлозар Игов – преподавател в ПУ “Паисий Хилендарски”. Развълнуван, г-н Панчев благодари за хубавите думи, казани по адрес на книгата му, и за устроеното първо нейно обсъждане и раздаде автографи с книгата на своите почитатели. Библиотечният фонд на всички читалищни библиотеки от общината също се обогати с новото издание на г-н Панчев.

Хисаря

Кръстю МАНЧЕВ

 

 

Читалищата

 

Гавраил Панчев е роден в град Стамболийски. По образование е филолог.
Основател  и ръководител на градски литературен клуб в Стамболийски в периода 1983 –1989 г. Главен редактор на списанията “Училища и литература” и “Светове” – самиздат.
На националната научна конференция “Алеко Констанитов и българския психо-социален модел” проведена във Варна на 11 май 1997 г. (организирана от Софийски университет и Народна библиотека – град Варна) Гавраил Панчев от името на читалището в град Стамболийски участва с научен доклад “Алеко Константинов и бай Ганю – две концепции”.
Има издадени осем книги: “Между робството и свободата”, сборник есета и статии, изд. 1994 г., засилен интерес към тази книга бе проявен не само в България, но и от “Международния книгообмен”, “Промяната”, студии, изд. 1994 г., Пловдив; “Убийството на Алеко Константинов”, изд. 1997 г., Литературен форум, София. Същата бе издадена след спечелен конкурс от “Отворено общество” и представлява единствената в България монография, писана за убийството на Алеко Константинов; “Бай Ганю. Невероятни разкази за един съвременен българин от Алеко Константинов. Власт и знание”, есета и статии, изд. Пловдив 1998 г., второ преработено и допълнено издание – 2000 г.
Издадените І-ви и ІІІ-ти том от Биография на Алеко Константинов са резултат на 10-годишно проучване не само на съществуващата литература по темата, но и на всички налични архивни материали в България. В процес на написване е втория том от замислената тритомна биография на Алеко Константинов. Целта на тритомника, според автора, е не само да осмисли от днешна гледна точка литературната, обществената, правната и политическата дейност на Щастливеца, но и същата да се представи като алтернатива на Бай Ганю и “байганювщината”, която прогони хиляди българи от Родината ни. Още преди издаване на томовете проектът за написване на биография  на А. Констанинов бе високо оценен от УС на Международна фондация “Алеко Константинов” гр. Свищов. В тази връзка Г. Панчев бе поканен на националното честване 140 години от рождението на А. Константинов в къщата-музей в град Свищов, където се състоя и премиерата на “Биография на А. Константинов” (І и ІІІ том).
Гавраил Панчев е автор и на 50 статии и студии на политическа, философска, литературно-критическа и образователна темтика, публикувани в периода 1988-2002 г. в сп. “Философски алтернативи”, “Демократически преглед”, “Нация и политика”, “Тракия”, както и във вестниците “Литературен форум”, “Литературен вестник”, “Век 21”, “Аз-Буки” и др.
Член на СБП град Пловдив – 1999 – 2001 г.

Читалищата

Има нещо парадоксално в българската култура. Във време на робство, при тежки, дори трагични политически, социални, икономически и т. н. обстоятелства възникват и живеят различни културни форми, а във време на демократизация тези форми са подложени на силна, дори вулгарна меркантилизация,  която поставя под въпрос самото им съществуване.
Бихме могли да потвърдим възможното обяснение на този парадокс в съществуването на корелациите:

  1. Политика – култура с константен превес на първата част, така често изразяван в обвинения във всяко смесено българско правителство за грабежи и корупция и в този контекст поредното неизпълнение на предизборни програми в частта за приоритетно финансиране и субсидиране на културата, а така също и в грубо администриране (одържавяване) в пространството на една дейност, чиято същност не допуска това;
  2. Икономика – култура. Показателно е, че след Освобождението през 40-50 г. социално време българският обществен и политически живот започва наново с обещания за поредното икономическо чудо и в този смисъл и ненарушима подчиненост на култура, която промисля себе си като неудачник, който все търси помощ “отвън”, потопен в битието на една илюзорна автономност;
  3. И на последно място тук поради някои свои иманентни черти културата постига своя стабилитет, когато е реално заплашена и се размеква, когато лекокрили обещания я засипват.

И в общи линии така стоят нещата и при читалищата. Последните възникват във времето на турското робство в една синкретична (полиаспектна) форма, така могъща, че в съзнанието на следващите поколения се създава представата, че една ли не е постигнат Идеалът. В тази представа живее необезпокояван култур ният български нихилизъм – все в миналото виждаме “сияйни върхове” – това е само евфемизъм на един осъществен културен редукционизъм.
При читалищата е особено видно това.
Днешното им състояние очевидно показва, че моделът на Възраждането не е съхранен в културната ни практика. Той непрекъснато се е трансформирал и така читалищната дейност е губела безпощадно своята автентичност.
Единствено архитектурата поради здравината на материала си се е запазила като символ на спомена за онова велико време.
Тя е обале и възкръсващото време, в което все оживяват поредните надежди за пълнокръвно културно битие на нацията ни, в този смисъл и на читалищата.

Откъс от статията “ЧИТАЛИЩАТА”,

в. “Литературен форум”, С,

бр. 9 (139), 3-9.ІІІ.1993 г.  

 

 

 

 

Биографии

Младен Влашки
   

Повод за следващите редове стана едно радиопредаване, което “търсеше” рождената дата на Алеко Константинов по стария и по новия календар.

И ако календарните колебания за Алековата рождена дата поне не засягат юбилейните годишнини, то за Христо Ботев нещата не стоят така – по валидния днес календар той е роден в една година, а по валидния по време на раждането му – в друга, предходна на днешната. Навярно за астролозите тези факти имат значение. За литературната наука обаче това положение е по-скоро повод за куриозни статии на вгледани в пъпа си масорети, но за обществената ритуалистика подобно уточняване ще бъде наистина от полза – както езиковите речници задават валидната актуална норма, така и литературните биха могли да уеднаквят публичните практики по отдаване на заслужена почит към личностите, създавали не само книжовния език, но и устойчивите образи, представи и идеи на нашата нация. Така например през януари годишнини от рождението имат Христо Ботев, Алеко Константинов, П. К. Яворов, Симеон Радев, Теодор Траянов, за да останем само до имената на класиците, родени през ХІХ в. Но да се върнем на Алеко. Потърсих една неучебникарска биография на автора на “Бай Ганю.” И попаднах на друг феномен. През 2001 Гавраил Панчев започва да издава своята тритомна биография на Щастливеца. Досега обаче от нея са публикувани само том първи и том трети – липсва том втори. Вероятно защото това родолюбиво начинание не се радва на институционална подкрепа, с изключение на финансовата помощ на община Свищов и МФ “Алеко Константинов”. Най-вероятно защото самият Панчев не е”институционализиран” учен, а извършва своите проучвания и пише своите текстове “на свободна практика”. Ето как сериозните и достойни дела не могат да изпълнят обществената си роля – въпреки че големият познавач и ерудит Светлозар Игов определя труда на Панчев като най-доброто писано за Алеко досега; въпреки че всеки, прочел двата тома (могат да се четат поотделно, тъй като третият том е изцяло посветен на убийството и съдебния процес по него) се е убедил, че тъкмо този животопис е съзвучен с днешния ни светоусет – той е надежден като извори, лишен от идеологически натиски върху фактите и в полемика с предходни биографи прави образа на Алеко разбираем, а не митологично украсен. Но втори том липсва. Не може да бъде издаден. Съответно в библиотеките липсва и тритомникът. Защо да се чудим тогава, че и днес властва не духът на Алеко, а неговият герой Бай Ганю.

 

 

 

Ако бяхме разбрали Алеко,

щяхме да имаме своя Фройд

  Intervu 5

С изследователя Гавраил Панчев разговаря Деляна Лукова

Нова биография за литературния ни класик Алеко Константинов излезе изпод перото на изследователя върху живота и делото на Щастливеца Гавраил Панчев. Критикът има амбицията да остави началото на ново Алекознание с тритомника си, чиято премиера бе миналата вечер в книжарница „Нанси”. След близо 10-годишен труд из документи и архиви, Панчев разкрива неизвестни досега факти за Алеко и тълкува по коренно различен начин творчеството му. Разровил е всички държавни архиви у нас и се е натъкнал на непознати досега документи. Член е на Съюза на българските писатели и близо година оглавяваше фондация „Европейски месец на културата”.

- Имате амбицията да поставите началото на ново Алекознание. Кои тези опровергавате с новата биография на Щастливеца?

- Оспорвам категорично тезата на Пенчо Славейков, че Алеко е модерен тип човек от ницшеански тип и оттам тезата, доразвита от марксистките изследователи, че Щастливеца е атеист. Той е кръстен в източноправославен храм, целият род и семейството имат дълбинна религиозна традиция, ходят често в манастири. От хаджийството (дядото се е казвал Хаджи Константин) е пряката връзка с пътеписите. Тезата за модерния чевк веднага унищожава измислената връзка на традицията на рода  и семейството с жанра пътепис. Втората теза, която категорично оспорвам и която има също за родоначалник Пенчо Славейков, през Боян Пенев до Александър Ничев, че Алеко няма политически възгледи. Това се е получило, защото Алеко Константиновите текстове не са били прочетени в Русия. Там той ще заеме категорична позиция при превода на една реч в защита на Търновсата конституция. Защитата чрез превода и разпространението на речта в Русия показва политическа и идеологическа принадлежност към либералните идеи. Нещо повече – Алеко ще напише и множество други текстове, които показват, че далеч преди да се срещне с Петко Каравелов има ясни либерални възгледи. Това е важно за изследователите му, защото е недопустимо, както пише Хегел, да извеждаме гениите като функция от някакви авторитети.

- Заявявате, че идеята за „Бай Ганю” се е родила в Русия, а не както досега се твърдеше, че е изцяло провокиран от нашата действителност.

 - Да, това също е нова теза. Според мен идеята за „Бай Ганю” се е родила в Русия въз основа на филологическия и философски прочит, който направих на негови писма. В едно от тях, което се състои от няколко части, Алеко се подписва по различен начин. Всяка част си има свой език и смисъл. Когато заявява „това ти го казвам по еснафски”, той се подписва в дателен падеж. Когато говори нещо морално, се подписва Алеко Константинов. Всичко това ми подсказва, че романът е създаден в Русия. Което е напълно ново и няма да го намерите в литературната критика. Алеко е толкова модерен човек, че ние можехме да си имаме своя Фройд и да участваме на равна нога в европейската култура.

- Развенчавате мита за политическото убийство на Алеко.

 - Натъкнах се на много нови неща около убийството, открих нови архиви, за пръв път използвани в Алекознанието. Правя 8 интепретации на убийството, извън единствената досега за политическото убийство – за синкретичното убийство, за сблъсъка между културата на Радилово и плуралистична София, при който по погрешка убиват гения. Развил съм тезата за магическото убийство. С помощта на директорката на Народна библиотека открих архив от 100 страници на Тодор Вачков – собственик на дюкяна, в който Алеко, Михаил Такев, Васил Томов и файтонджията Кръстев ще отседнат сутринта и вечерта на 11 май 1897 година (датата на убийството). Това е знакова дата в Алековия живот, тъй като в Априловската гимназия на 11 май той ще види с очите си как Фазлъ паша ще разгроми гимназията и ще използва този момент в много текстове.

- Какво съдържа двутомникът?

 - Първата е описание на Свищов, историята на града и биографията на Алеко от семейството до Одеса. Възстанових историята на всички учебни заведения, в които е учил в детството и юношеството, отношенията и възгледите на неговите преподаватели Емануил Васкидович, който му е домашен учител, има разбиране,  че генеалогията на българския език произлиза от старобългарски. Аз съм се питал как е стигнал Алеко до Русия и какво е защитавал там.Натъкнах се на един възлов текст, публикуван във вестник „Братски труд” – „Сирни заговезни”, който не е бил тълкуван досега. Щастливеца иронизира създаването на граматика и оспорва древнославянската генеалогия на българския език, т. е. той е верен на домашния си учител.

Става дума за модерен човек, който никога не губи езикова и културна идентичност. Оттук мигновено отпадат всички повърхностни представи за Алеко като русофил, до такава степен натрапени. Вторият том е за дейността му в България.

- Защо всичко това е убягвало досега от погледа на изследователите?

- По някаква злочеста българска традиция – било нихилизъм, било бездуховност. По идеологически субективни причини са били налагани представи, а и методологията е била сгрешена. Изследователите са изучавали повече собствената си представа за Алеко, отколкото субекта. Вместо да доказват теза, те я преповтарят. За бъдещите изследователи на Алеко казвам, че голяма част от дейността на Щастливеца ще се разбере, когато се прочете одеския архив. Аз не успях да използвам чужди архиви по финансови причини.

 

Интервю с Гавраил Панчев – в-к Марица, 6 февруари 2002 г.

Интервю с Гавраил Панчев –

в-к Марица, 6 февруари 2002 г.

 

 

Гавраил ПАНЧЕВ, изследовател на Алеко КОНСТАНТИНОВ
Интервю на Гергана Мишева

„Бай Ганю” е написан в Русия

Версията за политическото убийство на Алеко Константинов е получила формата на предразсъдък

Гавраил Панчев излиза на книжния пазар с нова книга – „Биография на Алеко Константинов”. Издателство „Макрос” пуска тритомното издание. То излиза във връзка със 140 години от рождението на Алеко Константинов. Премиерата на тритомника е била в Свищов, родния град на писателя. Корицата е дело на дъщерята на Гавраил Панчев – Нина Панчева.

Какво провокира интереса Ви към Алеко Константинов?

- Първоначално се бях насочил към „Бай Ганю”. Установих, че за разлика от Ботев или Яворов, при които синхронно вървят личността и произведенията, които са написали, при Алеко не е така. Книгата е изместила автора до такава степет, че става ясно, че Алеко не е познат. Както и да звучи това.

- В каква степен не е познат?

- В един момент се запитах защо в България се честват само възрожденци. Руският философ Константин Леонтиев има специален интерес към българите. Основната му теза е, че не иска те да бъдат освобождавани от робство. Аргументацията му е, че българите с техния стремеж към равенство и демократичност ще родят чудовища, ако се освободят. Това има пряко отношение към Алековия Бай Ганю. Да не би това да се е случило в нашата култура за 125 години? Да не би да значи, че демокрацията ражда чудовища, щом честваме само Ботев и Левски? Оформя се една доста интересна ситуация. Тогава започнах да се питам има ли безспорна личност за тези 125 години? И може ли тази личност да означава демократично стремление към Европа и Русия.

- Стигат ли три тома за Алеко?

- Според мен да. Аз съм ги замислил в 1000 страници. Написани са от това, което открих в „алекознанието”. Както казах, Алеко е непознат. Да не говорим, че е бил цензуриран от марксистки изследователи.

- Какво ново ще намерят обикновеният читател и специалистът в томовете?

- За Константинов се твърди, че е атеист. Това идва от един негов близък приятел. Алеко не е атеист. Той е кръстен. Има един период в Русия, който останалите изследователи на Алеко то изписват с няколко изречения. Аз открих нещо, което ще предизвика купища разногласия и критики – „Бай Ганю” е бил написан в Русия. Има философски писма, които Алеко ги пише от Одеса до Иван Шишманов. Те са композирани по различен начин и са в няколко части. Досега са били включвани в няколко биографии, но не е бил осъществяван сетивният контакт с тях. Тези писма Алеко ги подписвал по различен начин – Алеко, Алеку, Алеку Константинов и или не слага никакво име, а пише „Очаквам тук да се засмеете”. В едно от писмата моли Шишманов да посрещне негов приятел във Виена и завършва писмото с „Това ти го казвам по еснафски”. Открих, че това е цялото развитие на Алеко от детските му години, когато е създадена невероятна знакова система, обвързана между християнството, езика и музиката. Тази обвързаност е създала такава вътрешна култура на малкия Алеко, че за да я преодолее, се оказва невероятно способен да я прикрива, да я осмисля, осъзнава и подрежда, но никога не губи идентичността си. Алеко Константинов е изговорил и дявола, и Бога в себе си. Това обяснява и защо е бил цензуриран.

- Каква е насоката на изследванията Ви?

- Прочел съм текстовете по нов начин. Не е била прочетена и една поема на Алеко от Одеса. Ще направя сравнение между Достоевски и неговата „Записки от подземието”. Той показва осмислянето на каторгата отвътре, на робството. Изключително важен момент за българите тогава. Алеко Константинов е направил същото нещо. Това е човекът, който в Русия успява да осъзнае каторгата отвътре и да компрометира една цяла концепция, създадена след Кримската война; да напише текстове, които показват завърщането на българския език. Това е напълно непознато до ден днешен. От 40 години няма издадено изследване за Алеко. В чужбина за подобен автор се появяват 2-3 монографии за 2 години.

- В трети том пишете подробно за убийството на Алеко Константинов. Какво не знаем за смъртта му?

- Целият трети том е за убийството. Няма подобно изследване досега. Има една основна теза, тази за политическото убийство. Тя е получила формата на предразсъдък. Създадена е от Петко Каравелов и Михаил Такев на следващия ден след убийството, поддържана дори и от Тончо Жечев. Толкова упорита теза, че никой не си позволява да я изследва. Михаил Такев казал „Искаха да убият мен, но убиха него”. Аз се опитах да развия цялата теза. Ако е политическо убийство, то може да стане партийно и това означава, че партиите в България могат да убиват. Тогава в партията е членувал Иван Вазов, министър на просвещението е бил Константин Величков. Политическото убийство може да означава и нещо друго. Говоря за престъпни шайки, трета класа, които са създадени от партиите. Те се отделят по-късно и стават самостоятелни. Това убийство може да бъде и такова. То е получило заглавие в тома „Реторика на големите сюжети”.

- Какви други интепретации сте изследвали около убийството?

- Всички версии, които съм разследвал, с изключение политическото убийство и на другата, получила популярност от Илия Бешков – литературното убийство (Бай Ганю убива своя автор). Изследвал съм и тезата за разбойническото убийство, за да покажа, че то също има мотив. Навлязох и в други две тези – магическото и синкретичното убийство.

- Разкажете за тези версии.

- След Освобождението между Пешера и Радилово възниква спор за една гора и мера. Тодор Вачков нарича този конфликт „40-годишната война между Пещера и Радилово”. В този спор са намесени партиите. Те са нарушили свещените граници. Тази гора е символ на Балкана. Кметът на община Радилово Петър Минкув успява да превърне Такев в дявол. След това цялото село подготвя убийството му. Те обаче са взели решение да убият четиримата, които са пътували с Такев в каретата. Там е бил и Алеко Константинв. Останалите подробности оставям на читателите да се запознаят с тях. 5 години съм писал този том. Накара ме да покажа, че човек може да се пребори с нещо сериозн, да се изправи пред тези, които изучават Алеко, и да покаже, че е възможно най-отговорен. Опитах се да възстановя всичко, което Такев не е казал за тези близо 20 години до смъртта си.

- Как щеше да продължи живота си Алеко Константинов, ако не беше убит?

- През 1896 г. Алеко прави опит да заеме освободеното място в Софийския университет за доцент по право. В тази връзка той пише труд, който обсъжда правото за помилване. В Търновската конституция само князът има право да помилва; т. е. юридическият текст на Алеко е подготвял конституционна промяна. Това щеше да прави писателят. Има и неофициална версия, че затова е бил убит, но аз не споделям това становище.

- Бяхте в Свищов на 140-годишнината от рождението на Алеко Константинов през януари. Какво се е променило в града? Носи ли се Алековия дух?

- Имаше великолепна организация. Дойдоха много гости и граждани от различни възрасти. След премиерата имаше тържество в първото читалище на България. Връчиха награда за хумористичен разказ. Имаше и много студенти, особено на факелното шествие. Смея да твърдя, че отношението към Алеко се е запазило.

- Какво Ви даде Алеко?

- 10 години размисъл, досег с един изумителен българин. Колкото знания, толкова и съжаление, че не сме го чели. Алеко е можел да направи цяла школа за отношението между личен подпис и име. България щеше да има своя Ремарк.

 



Новата биография на Алеко Константинов – в-к „Зора”, 10 януари 2002 г.

Новата биография на Алеко Константинов –

в-к „Зора”, 10 януари 2002 г.

  Intervu 2

Последната научна биография на Алеко Константинов е от 1964 г. Литературният историк Гавраил Панчев пише биография на Щастливеца от 1994 г. Тя е замислена в три тома около 1000 страници: първият и третият том са готови.
Във въведението на първия том се съдържат интерпретации на цялата история на Свищов от 1897 г. и се проследява културното, образователното, личностното и обществено-религиозното развитие на града. В контекста е изследвана ролята на домашните учители на Алеко Константинов – Емануил Васкидович и Янко Мустаков, както и приобщаването му към граматическата, смислова и творческа стойност на българския език. Първата глава е посветена на детството на писателя (1863-1878 г.). Втората глава – на учението в Русия (1878-1885 г.)
Вторият том е в процес на написване и ще обхваща творческата и обществено-политическа дейност на Алеко след 1885 г. до 1897 г. – неговото отношение към правото, адвокатската работа и специален коментар на хабилитационния му труд при опита да кандидатства за доцент в Софийския университет, пътеписите му, фейлетоните му и основно място ще бъде отделено за съвременна интепрпретация на „Бай Ганю. Невероятни разкази за един съвременен българин”. Томът е замислен в обем около 400 страници.
Целият трети том е посветен на убийството на Алеко Константинов на 11 май 1897 г. и съдържа досегашните тези за извършеното злодеяние, представят се и нови. Във въведението е описан метода, чрез който се интерпретира злодейския акт край село Радилово. В този том се представя цялостно, фрагментарно и смислово описание на последния ден от живота на Алеко Константинов, както и субективистичните тълкувания на Михаил Такев за 11 май 1897 г., силно повлияли досегашната биографична традиция за Щастливеца в България и Русия. Част от страниците са описание и коментар на тезата за политическото убийство на Алеко Константинов във връзка с реторичните публицистични изяви на Михаил Такев. Описана и коментирана е и цялата културна, образователна, икономическа и битова история на село Радилово в посока твърдението на идеолога на убийството кметът Петър Минков, че на 11 май 1897 г. „бил омагьосан”.
На основата на документи от Пловдивския, Смолянския, Пазарджишкия и Софийския държавен архив подробна е описана и коментирана правната страна на убийството.
Уважаеми читатетели, тези редове са само част от представянето на „Биография на Алеко Константинов”, направено от нейния автор Гавраил Панчев. Тези от вас, които желаят да я притежават в личните си библиотеки, могат да си я купят от Свищовския музей.